В сезона на мъглите. TOUR 84/ октомври-ноември 2014

Публикувано от Катя Токушева / CIELO ноември 04, 2015

В сезона на мъглите. TOUR 84/ октомври-ноември 2014

Село Чайка, Венелин и Аврен, но най-вече с.Чайка

Октомври. Един от най-любимите ми периоди от годината. Почти винаги по това време есента е топла и слънчева. Наоколо е цветно и най-важното, подходящо за разходка.

Напоследък почти всеки ден , особено в сутрешните часове, над града се стелят мъгли.

Ето го и уикендът.

Ето и нас, жадни да избягаме някъде на просторно място.

Тръгваме в посока Дългопол.

Мъгла имаше и по пътя. Kогато изкачихме баира, точно на разклона за с.Чайка, мъглата остана под нас.

Изглежда, че при подходящи условия не е нужно да бием километри до планината, за да се наслаждаваме на това природно чудо. Добре де, да бием път до по- високите планински части от страната. В момента се намираме в подножието на Източна Стара планина. Някъде на около 200 м н.в.

Вероятно си задавате въпроса, какво точно правим в с.Чайка? Веднага ви отговарям. Търсим местност „Канарата“, където би трябвало да открием руини или следи от скален манастир. Поредният в този район.

И така с.Чайка се намира в Провадийска община. Името на селото произлиза от руската дума „чаёк“, означаваща чайче (чай). Старото име на селото е било „Чаека“

Спираме в самото начало на селото и тръгваме към близките гори по черен път, около нивите. Така изглежда на север.

А така изглежда на юг, където под мъглата се крие яз.Цонево.

Още от самото начало ще ми се откъсне вратът, да се озъртам и да се чудя, къде да гледам по-напред.

Забелязахме няколко височини, нисък връх и тъкмо се засилих към ръба, защото очаквах внушителна панорама, когато нещо мъничко, оранжевичко се раздвижи.

Ех, да....днес е първият ден от „Ловният сезон“, пууу да му се невиди!

Това означава, че вече сме в периметъра на ловна дружинка. Предпазливо се приближихме и човекът-ловец (с оранжева шапка), тръгна към нас. Докато се заговаряхме, една лисица излезе от нищото и профуча зад гърба му.

Лисиците, обаче, са дивеч забранен за лов.

Стана ясно, че точно там, накъдето се бяхме запътили, ловците дебнеха своята плячка. Поне разбрахме, къде да търсим „Канарата“ и някак се примирихме, че няма да я намерим точно днес.

Леко разочарована пристъпих към ръба.

„Спокойно, няма да скачам“, чакам си панорамата.

И ето, село Бозвелийско и местният язовир, се крият под последните изпарения.

Подскачах от камък на камък, а Никола отново и отново ме предупреди да си гледам в краката, което за жалост пропускам да правя. „Ако си гледам постоянно в краката, ще пропусна твърде много напред и нагоре“. Затова често се спъвам, стъпвам върху разни камъни, изненади и т.н.

„Хей, тук има умраля змия!“, извиквам, като се поогледах, а и главата и не се виждаше.

Умряла, ама друг път! Дебне гадинката, препичайки се на топлото октомврийско слънце. За първи път виждам пепелянка. Издебнахме я и успяхме да я снимаме.

След суматохата около влечугото с бавни крачки тръгнахме обратно. Кривнахме в близката горичка. Е, не срещнахме сърничка, ама намерихме сърнелка и още една, и така почти една торбичка.

Бяхме близо до яз.Цонево, идеален шанс да посетим с.Дебелец.

През 1971 г. е завършено строителството на яз.Цонево. Някак вече естествено, има ли язовир, започвам да търся информация за потопени села. И ето под яз.Цонево са с.Дебелец и с.Голямо Делчево, до което е открита селищна могила- важна брънка за археолозите.

Тъжно е, че няма достатъчно информация .

Сега съществуващото село Дебелец е със статут на такова от 2007г.

Разгледахме околността и потеглихме към с.Венелин и екопарка там. Тъкмо подходящо време за един късен обяд.

В посока Варна след това, се отбихме и до скалният манастир на с.Аврен. Промяната беше голяма. Уверете се сами, като сравните кадрите от 2010 и 2014 по-долу.

2010 г.
тук може да прочете повече: Джанавара,Аврен,Венелин

2014 г.

Мъгла започна да се спуска и да скрива последните слънчеви лъчи.

Така приключи октомврийската събота.

В неделя времето беше благоприятно за разходка и се насочихме към с.Петров дол-

скален манастир "Седемте одаи"

....................................

Не мина много време и в началото на ноември поехме отново към с.Чайка.

Мъгла, есен, но като че ли околността е още по-красива, а цветовете някак плътни.

Сега виждахме и водите на язовира.
През воал от мъгла се различаваха и гънките на Източна Стара планина.

Отново спряхме в началото на селото и тръгнахме по вече познатите черни пътища.

Разкриващата се гледка беше прекрасна.

Отново на ръба на скалите, там, където срещнахме пепелянката, този път ни посрещна дюшек от червени корони.

Продължихме напред и до съседният ръб, до следващата гора, до ръба след нея и ето вече сме на „Канарата“. Гледката е зашеметяваща.

Спускаме се в основата на голямата скала. През дървета и храсталаци, стръмна, хлъзгава от окапалите листа пътека, ни извежда до голяма естествена пещера, която е била част от скалният манастир.

Обикаляхме в подножието на скалата. Доста по-нависоко имаше „скален прозорец“ – частицата, която да ни докаже, че сме на точното място. Друго интересно не видяхме.

Изкачихме се отново на платото и продължихме към малка гора, цялата в есенна премяна
.

Мъглата се вдигна и яркото есенно слънце засили цветовете.

Пръснахме се из гората, всеки със свой собствен план. Един се насочи към ръба да търси нещо интересно около скалите, друг преследваше своя кадър, трети се наслаждаваше на слънчевите лъчи и гората.

По някое време се озовах под група високи дървета. Беше толкова тихо, че когато някакъв кълвач започна ритмично да почуква с клюн, направо ми изкара акъла. Погледнах нагоре и тогава видях това.

Първо клекнах, после седнах, а накрая дори легнах, докато снимам. Листата под мен бяха меки. Лек полъх на вятъра принуди техни побратими да полетят надолу. Беше толкова тихо, че чувах как се откъсват и политат. Съвършен момент.

След кратката почивка се насочихме към близкия връх, преминавайки първо по ръба на скалите над нивята и горите.

Не намерих името на върха, но от него се разкриваше обширна панорама на околността.

Мъглата отново започва да се спуска като завеса, обвяваща края на представлението.

На връщане по черният път, обикалящ около нивите събрахме луковици на есенни минзухари, които трактор беше изровил от най-близката нива, докато оре.

Тази година вече ги чакам да цъфнат.

Винаги, когато погледна саксийките със стърчащите листенца на минзухарите, си спомням за околностите на с.Чайка и най-ярките моменти от един октомврийски и един ноемврийски ден.....