ВЪЛЧАНОВАТА СТАЯ /С.БРЕСТНИЦА 17.03.2012/ tour №1/2012 с Никола
Най-после пече, най-после е истинска
пролет. Глътка свеж въздух след дългата и студена зима. Чуден ден за
разходка. И да, точно както го бяхме планирали още преди два
дни. Решихме да потърсим, така наречената Вълчанова стая- една от скалните
църкви по Суха река в Добруджа. Сезонът е подходящ да се върнем по Суха река, защото дървета все още
не са се разлистили и като цяло растителността е по-малко, отколкото късна
пролет и лятото (опитът си казва думата).
Отправяме се към с.Брестница. По главен
път Варна –Силистра има табела в ляво на границата на двете области- Добричка и
Силистренска. Завиваме към отбивката и започва почти черен път- „ Нали тука е
село“?!! Бяхме подочули, че никой не живее там. Личи си, че зимата е почиствано,
защото от двете страни на пътя още има остатъчни купчини мръсен сняг.
По-нататък се появиха и локви по пътя, но не са дълбоки- отдолу е асфалт.
Забелязахме, доста изсечени дървета.Около 4 километра друскане и гора от двете
страни, и редуващи се стълбове, изведнъж пред очите ни се открива красивата
гледка на познатите ни вече „чаири”. След един завой се вижда и постройка-
изглежда наближаваме селото. Имахме чувството, че никаквият път е поне 10 км.
Каква разруха, колко тъжно-навлизаме в т.н.село, за чието съществуване
свидетелстват няколко порутени къщи, останки от сгради. Има една единствена
по-стегната сграда със знамето на България, 2-3 коли отпред и куче поглеждащо
ни странно.Хора не видяхме, но все пак има някакво присъствие. Точно до тази
къща са останките и на хоремага- това явно е било центъра на селото. Завиваме
по тесният път, а отстрани храсти и треви са започнали да го поглъщат. Една
къща –сигурно на 100 г.едвам се крепи-имам чувството, че ако я духнем и ще се
срути. Отзад зад нея, висок достолепен бор, разклаща клони след повея на
вятъра. Пътят става все по-тесен и кален-буквално се движим по ливада. Стръкове
изсъхнала трева драскат и стържат колата отдолу . Срещу нас се задава каруца.
Попитахме дали сме на прав път и много ли е далеч, набелязаната от нас
точка, тъй като става ясно, че скоро ще трябва да зарежем колата и да тръгваме
пеш. Питаме:
- Как да стигнем до Вълчановата стая?
А единия мъж от каруцата
казва:
- До къдя, каква стая?
-Едни такива скални пещери-близо ли са?
-А те чак там..... и се обръща назад- на
чаира, ама до там с колата не може-много далече..
-Няма проблем , ще вървим. Откъде да
минем?
-Тука по пътя до чешмата и после ей
там..отгоре...
-Да, добре, мерси много!
Помахаме за довиждане и то е ясно, че не се разбра къде е мястото, но все
пак се уверихме, че сме в правилната посока.
Пътят започва да се спуска надолу към едно усойно място, където имаше и
гора. Беше страшно кално, мокро и с остатъци от сняг....
Оставяме колата тръгваме пеш, като ни е ясно, че доста трябва да повървим ,
но в крайна сметка, нали затова сме тръгнали?! Нали това е хубавото?! След това
да се кефиш на приятната умора от много ходене.
Подготвяме се, като си вземаме нещата, които по принцип са задължителни за
раницата, с която ходим-вода (винаги имаме допълнително- че едно лято така го
бяхме закъсали), бинокъл, фенерче и други дребни нещица. Стативът и апарата –
най-важни.. Повява се вятър, но е доста топло.
След най-малко две крачки- дочуваме гласове и се учудваме. Обикновено по
тези места няма жива душа. Малко по надолу-виждаме „чешмата” и наоколо няколко
каруци и хорица, които си копаеха нещо. Така не разбрахме какво. Нещо като
корени, които товареха в каруците.Бяха плъзнали по останките на язовир, чиято
стена си личеше прекрасно, но беше прорязана от дълбока бразда, през която е
изтекла водата и само, можеше да се предположи, че е имало язовир. Около
чешмата беше доста мокро, явно от скалите наоколо извира вода. А горката
чешмица...сигурно и там някой иманяр е смятал, че има зазидано
съкровище...Разрушена, но поне течеше струя вода.
Повървяхме. Стигнахме до едно обширно плато, където вероятно е имало нещо, но сега единствено
зееха окопи..Кой ли не е копал там?!!
Разделихме се- защо ли?! Никога не го правим аз
наляво, Никола надясно. По едно време не го виждах, беше започнал да се спуска
от платото през скалите- а си беше доста височко.Когато достигнах ръба, спрях
да се насладя на откриваща се панорама и да огледам околностите. Стана ясно, че
надолу е доста стръмно и мога да се спусна единствено, ако разполагах с въже.
Айде, ще се наложи да извървя разстоянието до другият край на платото. Провирайки
се между разни шипки, трънаци и пънейки се в камънаците, вървях под наклон,
защото реших, че така и така съм слязла до някъде, защо да се връщам чак догоре
и да минавам през цялото плато-та напряко. „Много умно!Да ти е за урок!”.
Стигайки от другата страна започнах да се ослушвам- нищо. Викнам-нищо.
„Пфуу..да му се невиди- имах свирка за такива случаи, но тя вероятно е в някоя
от раниците”.
Напомнянка- „Да сложа една свирка в чантата на фотоапарата- нея поне я нося винаги.”
Напомнянка- „Да не забравя”.
По едно време дочувам Никола- „Къде си, не мога да те видя”, „Ами туууккк,
но и аз не те виждам”. „Върви до края”-казва той. Най-накрая- ето го! Ами сега
как ще сляза чак долу, като се има предвид, че понякога направо се паникьосвам
от височини? Но винаги гледам да се кача
нависоко. Луда работа. „Хайде ще те насочвам- от тук се вижда добре”-казва
Никола. И се почна - „ Мини отляво, отдясно, сега заобиколи ...” и хоп нещо
като малка издатина. „Ох...как да сляза сега-не ми се скача, хмм, я по дупе...”
Хоп готово. Още малко и вече съм долу..
Хубаво, ами сега накъде?
Тръгваме в едната посока- минахме почти километър нищо. Пробваме в
обратната посока. Много е приятно да се върви по дъното на „Суха река”. Няма
вода, тези площи се използват за ниви.
Сега като няма и голяма
растителност, съвсем спокойно се виждат всички скални образувания,
ерозирали навремето от водата, после от дъждовете и ветровете. Спокойно е и
човек наистина може да разчисти главата си от отрицателни мисли и емоции.
„Я, тук май има вход на пещера., вероятно ще е малка- да погледна,
а”.....“да, нищо не виждам, доста е тъмно.” След един лек завой наляво се
разбрахме да продължим до следващия и ако не намерим нищо да се връщаме
обратно. И както си вървяхме, изведнъж Никола извика -„Ето го нашето място”.
Обърнах се настрана и наистина- дупка в скалата и втори етаж с още една. Приготвих
апарата и се насочих към дупката.
Влизайки вътре осъзнах, че
не мога да се кача на втория етаж. Предполагаше се, че има дървена стълба.
Започнах да се оглеждам, но нямаше начин да се изкатерим, защото стените бяха
мокри, а цялото помещение доста влажно. Все пак тази зима снеговете бяха
големи. Скалите са варовикови и са като гъба за водата. Почти разочарована се
запромушвахме през трънките отвън. Имаше пътечка, стръмна, но ефективна. Озовахме
се на втория етаж.
Една малка локва беше още
заледена. Започна голямото снимане. Много неудобно. Както винаги по никое
време- слънцето се пада срещу мен. Вътре е тъмно, добре че „мъкнах” статива.
Тази Вълчанова стая си е част от всички скални манастири и ниши по
тези места.
Скалният скит „Вълчанова стая” до с. Брестница е разположен над голяма
естествена пещера върху левия бряг на Суха река. В самия скален масив
старателно е изсечена триконхална скална църква с притвор от V-VІ в. Наосът е
почти квадратен с размери 3.50 Х 3.40 м, а конхите са полукръгли с ширина около
2.00 м. Южно от църквата е имало малка килия с размери 2.00 Х 1.55 м. Между
килията и църквата има коридор, а над входа е изсечено правоъгълно поле за
икона. Църквата е преизползвана през Х в., за което свидетелстват рисунки и
знаци-графити.
Впечатление ни направи една малка иззидана стеничка.
По едно време дочухме гласове. Странна работа- колкото пъти сме обикаляли
по дъното на реката- никога не сме срещали жива душа. След малко се зададоха
няколко човека и куче. Попитаха дали не сме видели да преминава кола и дали сме
„.....” дума, която не сме чували и не успях да запомня.
Стана ясно, че разпитваха да не би да сме иманяри. „Какъв, ужас само.“ Честно казано, не симпатизирам на иманярите. Но
това е друга тема. Започнаха да предупреждават да внимаваме да не паднем през
дупката между етажите и да не се опитваме да използваме стълбата (която вече я
нямаше), тъй като била изгнила и имало инциденти с други хора. Разказаха,
че по комунистическо време, скалният манастир е използван за нещо като заслон,
от който немски гости, вероятно на политически лица, са използвали за
наблюдаване и лов на диви животни. Някак тази история не ми стана любима,
напротив, подразни ме.
* След известно време чухме думата на друго място – „малджии“ или
иманяри....
Повъртяхме се още малко и решихме да се връщаме обратно. Докато правех
последни кадри, Никола избърза към една от пещерите, малко преди въпросната
„Вълчанова стая”. Последвах го, но като стигнах до входа не го виждах, а и беше
доста тъмно. Освен това - дълбока и висока. Светейки с фенерче, Никола ми
показа, какво беше открил- първо, навсякъде имаше дупки от изкопи и ако не се
внимава като нищо човек може да си докара най-малкото навяхване на глезен.
Второ-пещерата се оказа и доста висока. На една от стените имаше подпрени високи
дървени стълби. Трето- имаше и прилепи. След като ги видях - реших да се
изнизвам. Успокоителното беше, че е проучвана от археолози. На входа имаше
отличителен номер на археологически обект.
Прегледахме и пещерата, в която бях надникнала на идване. Тя беше плитка,
но на входа имаше отрязано дебело дърво. Като погледнахме нагоре - корените и
част от стъблото на това дебело дърво, буквално бяха над входа-огромни.
Отстрани течеше и вода.
Е, предстоеше голямото изкачване. За него не ми се говори - почивах
най-малко 5 пъти, останала без въздух от запъхтяване. Равносметката след
катеренето по сипеи и скали - ударено коляно, леко раздран крак и ръка и
тук-там трънчета. Отгоре на платото гледката беше страхотна, въпреки все още
сивия пейзаж.
Извървяхме пътя на обратно - хубаво, че беше равен, защото малко или много
вече умората си казваше думата. Останах толкова очарована и отпочинала- от тази
първа пролетна обиколка, че не се въздържах да спомена във фeйсбук, че отново
сме по пътеките :)
Коя ли ще е следващата обиколка? Папката с маршрути и различни природни,
исторически и археологически обекти е доста дебела и се увеличава с всеки
изминал ден......
Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте
бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!
Мястото ви допада?
Тогава не пропускайте и другите забележителности от района:
Приключения по Суха река
Събота, по каньона на Сухата река
Напопулярен маршрут
с.Кайнарджа
Коментари
Публикуване на коментар