Сред орлите, по следите на духовното минало - TOUR 99/ септември 2016

                                                                                          „Манастира“

Ммм, да времето хвърчи и не можем да го спрем.

Тази година, както е ясно изоставам доста с писането, но поне продължавам да пиша...

  И така...След някакъв период на затишие и постоянна заетост през уикендите, към края на септември се появи златната възможност за нещо, което е в главата ми толкова отдавна. Времето също позволи планът да се осъществи.

Там някъде, между с.Могила, с. Неново и с. Невша, т.е. все територия от Провадийското плато, нависоко по скалите, има десетки скални манастири.

Точно там отиваме и силно се надяваме да уцелим мястото, откъдето да се доберем конкретно до един.

Най-големият скален манастир в района, известен като „ Манастира“, както го е нарекъл изследователят Ара Маргос.

В този район сме пребивавали няколко пъти и когато се разрових из архивите се оказа, че сме минавали покрай манастира и дори съм го заснела още преди. Мястото е такова, че накъдето и да погледнеш във височините ще забележиш скални дупки (келии) и някак този манастир се е слял с останалите и не съм му обърнала нужното внимание. Досега.

Село Могила и обиколката ни в района е оставила траен отпечатък в съзнанието ми, запазен все още.

До Неново ходихме едно лято, в жегите и тогава Никола ни прекара по „пътчето изненада“, но това е друга история.

С една дума, може да се каже, че районът е колкото познат, толкова и непознат.

Тръгнахме рано сутринта, като приготвихме термос с чай, някой друг сандвич, заедно с доза надежда и натъпкахме раницата. Изключително бързо се озовахме до с.Могила. Бях забравила, че освен през град Каспичан се минава и през с.Каспичан. Преминавайки по пътя, отново се заканихме на могилата. „Някой ден ще я превземем“.

От село Могила се свива по път на ляво. Все едно се връщахме обратно в посока Невша. Пътят е асфалтов и води до с.Неново. Малко преди това става макадам. "Пътчето изненада" свързва Неново (макадам, малко асфалт, до отбивката за Могила) и стар, черен, разбит път към Невша, служещ на селскостопанските машини обработващи земята и на дрънкащите между селата каруци.

Пътувайки по асфалтираният път, с всеки изминал метър навлизахме все по-навътре в дефилето на Провадийска река. Все едно бяхме погълнати от скалистите хълмове, покрити с гори, които лека-полека се поддаваха в плен на есента.

След един десен завой пътят става успореден на коритото на реката, направо сме в него. Точно там, извихме вратове в дясно и като на забавен каданс пред нас премина канарата, на чийто връх беше това, към което се бяхме устремили.

Повъртяхме се насам - натам, оглеждахме, преценявахме „Откъде изобщо да го подхванем?“ Който се е изкачвал до „Пробитияткамък“ и изобщо е бил в района, има представа какви са скалите - ерозирал, ронещ се варовик. Сипеи и храсталаци и ако не знаеш къде изобщо е пътеката, трудно ще нацелиш вярната посока. 

В подножието имаше някаква постройка, подобие на ферма, вероятно охранявана от освирепели от глад кучета. Затова подминахме и продължихме по-нататък.

В другият край на хълма в ниското се забелязваше широк черен път. 

Опитахме от там, като директно подхванахме височината. И „О, каква изненада?!“ Късметът определено беше с нас. Уцелихме пътеката без да искаме. Дори някой беше маркирал с червена боя, но само донякъде. 

До тук добре. Остава обаче да преодолеем стръмнината, изкачвайки се по сипеите, а да ви кажа правичката МНОГО Е СТРЪМНО. 

Е, онези кучета може да се освирепели от глад, но лично аз бях освирепяла за връзка с природата, за малко адреналин и нещо ново, така че „Напрееед“, ъъъ, упсс „Нагорееее“!

Криво-ляво, напред-назад и не след дълго бяхме в подножието на скалата, където навремето е имало активен живот.

Гледайки дупката в скалата, беше ясно, че без нужната екипировка не можем да влезем вътре- малко отчайващо, но...това е положението.

А самата скала твърде много ми наподобява профил на фараон - като пазител на мястото или на нос на корпуса на кораб?

Свихме зад нея. Следващите скални профили и попаднахме на сечена стълба. 

Изкачихме я без особени усилия и вече бяхме на платото отгоре. 

Насреща ни очакваше плитка пещера, като около нея си личаха останки и от други конструкции, вероятно наподобяващи веранди. 

От ляво покрай пещерата имаше друга сечена стълба, която минах на четири крака и надолу, и нагоре. 

Исках адреналин - получих известна доза. Там се озовахме в много по-голямо помещение с няколко прозореца

и нещо като кладенец, проход или иманярско интериорно решение. 

Не мога точно да определя. Пуснахме един камък, който доста летя надолу, докато не се удари в дъното.

Между другото, забравих да спомена за любимите си гледки. 

Да, от тук изгледът е живописен, няма две мнения.

Всъщност,  намираме се в западната част на хълма.

Върнахме се отново на платото 

и продължихме в противоположна посока. 

И даааа....“Това е любима гледка“- каньона на Провадийска река. От тук се виждаше Невшенското плато, та чак и „Пробитият камък“.

На север се виждаше друг хълм. 

Целият връх беше опасан със скални ниши, които виждах и с просто око. 

А под тази халка вероятно скалата се е отчупила и срутила.

Продължихме по ръба на платото и след няколко крачки спряхме и зяпнахме.

Изобщо не очаквахме да се натъкнем на църква. Две помещения и гробни ниши. Уникално.

Разхвърляхме багажа и си направихме дълга почивка, похапвайки и умувайки по находката.

После седнахме на ръба на скалите и дълго, дълго, много дълго се взирахме в пространството напред, всеки потънал в собствените си мисли. 

Там на платото, сред прелитащи орли, зареян погледи и лек вятър, който сякаш прочиства главата ти - омиротворяващо и невероятно зареждащо. Истинска терапия.

С напредване на деня, облаци напредваха и по небето, но все още имаше слънце и беше топло.

Изчакахме и успяхме да помахаме на влак, но май никой не ни видя...

Едвам се отлепихме от този ръб, който носеше такова спокойствие, водещо до някаква зависимост или сила, която те тегли и не пуска. 

Трудно е да се опише. Трябва да се усети!

Беше все още много рано, а и никак не искахме да се прибираме, все още.

Тръгнахме по широкият черен път, който видяхме в началото. Отстрани ромолеше река. Стигнахме до гъста гора и после пътеката просто свърши. Но определено в миналото тук е имало път, най-вероятно стигащ до Мадара или поне до местност „Кирика“.

    И както винаги „Избирай различен път на връщане“. Избрахме „пътчето изненада“, което преминава покрай гара Невша и излиза в селото. 

За нас платото над Невша e едно от любимите места за разходка. Досега винаги сме показвали какво се вижда отвисоко - необятни простори и уникален релеф. Днес го виждаме от друг ъгъл..А именно от подножието - не по-малко интригуваща гледка.

Там насреща пък е „Пробитият камък“.

Живописен район, уникално богатство.

Колкото познат, толкова и непознат, но винаги завладяващ!

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!

Още от района:

# водопад до с.Могила и местност Кирика до Каспичан

# Поглед от Невша към Венчан и обратно

 

Мястото ви допада? Тогава не пропускайте и :
  

Нисовски скаленманастир

Скален манастир-с.Китен 

Кара пещера 

Скални манастири по Шуменското плато

Скален скит Хайдушки къщи- Суха река 

Приключения изСуха река 

Велообиколка поканьона на р.Табан 

Вълчановата стая