ДРУГА ПЕРСПЕКТИВА. РОДОПИ - МИСТИЧЕН ТРИЪГЪЛНИК И...ДЕН 2

Публикувано от Катя Токушева / CIELO юни 23, 2021

ДРУГА ПЕРСПЕКТИВА. РОДОПИ - МИСТИЧЕН ТРИЪГЪЛНИК И...ДЕН 2 - TOUR 120

Изгрев на Белинташ. И как се добрахме до Караджов камък ?

Днес, поредната доза кратък, но проливен дъжд ме хвана на няколко крачки преди да се прибера. Докато всичко живо се беше покрило под стрехите на спирки и входове аз си разпънах шарения чадър и смело тръгнах към кръстовището приличащо на река...☔

И когато краката ми щастливо започнаха да джвакат мокри почти до колене се подсетих за един, бих го нарекла ....паметен ден.

Отворих блога. Всъщност съм стигнала до тази история ....

И така, след чудното откритие и страха от прасюгите дойде време за гвоздея в програмата. Нещо наистина прекрасно – посрещане на изгрева, не къде да е, а на Белинташ.

Долу-горе помнехме колко е разстоянието от разклона, където можеше да оставим колата и да продължим пеш. Едвам се развиделяваше, когато вече бодро крачехме напред. Лека-полека небето започна да почервенява, което ни подсказваше, че закъсняваме. Ускорихме темпото. Някъде до строежа на църквата (тогава), небето буквално пламна.

Това беше и първият кадър за деня – 06,06/05:55ч. Очевидно, че не бяхме преценили правилно разстоянието и профучахме през гората с двойно по-големи крачки. Ставаше все по-светло.

Вече виждахме профила на пазителя на тракийското светилище, което ни подсказа, че остава още малко до платото.

Запъхтяни от бързане потърсихме удобно място, откъдето да наблюдаваме раждането на новия ден. Точно в 6:11ч. Слънцето се показа зад отсрещния хълм. 🌞💛

Вълнуващ момент. Всеки път посрещането на деня е различно.

Мястото подсилва впечатлението. И тук усещането беше някак необикновено. Получавайки енергийната прегръдка на светлината, осъзнаваш, че си неразривна част от Вселената.

С всяка изминала минута пред нас се вдигаше завеса.

Пейзажното платно придобиваше още нюанси. Тишина. Имаш чувството, че просторът те поглъща. Можеш да се взираш с часове. След кратко уединение защъкахме напред-назад. Опитвахме се да установим къде точно бяхме предния ден.

И разбира се, философствахме за странните дупки и траките.

Махалите на юг постоянно привличаха погледа ми. Толкова живописна картина.

На север виждахме Врата и на запад Мостово. От река Сушица се носеха изпарения.

Внушително и пленително.

Около 7,30ч. вече сме гладни и решаваме, че е време да се връщаме за закуска. Все пак ни предстоеше дълъг преход. Накъде? Към Караджов камък.

Пържени филийки, домашно сладко от череши и горещ чай от родопска, ароматна мащерка определено са силно начало. За Караджов камък тръгваме по не толкова популярен маршрут. Не съм сигурна, че ако предварително знаех колко е дълъг щях изобщо да тръгна. Но с времето установих, че всеки път предизвиквам себе си, а това е мотивиращо.

Тръгваме от Чотровата махала. С няколко думи ни нахвърляха маршрута. Обрасло е и няма маркировка. И все пак каменна пирамида ни указва къде би трябвало да е пътеката.

Спускаме се към реката, ниско долу. Проправяме си път между избуялата от дъждовете трева.

Наложи се няколко пъти да пресичаме реката.
Най-после достигаме махала Ряката, която рано сутринта съзерцавахме от Белинташ. Къщите са пръснати. Няма хора, но за щастие излизаме на широк горски път и попадаме на указателна табела.

Разбира се, Никола стриктно следи посоката от гарминската джаджа и избира места, от които ще ни е по-лесно или по-скоро... по-пряко да преминем. Обикновено това са „пътеки“ с драки, които изискват всякакви умения – патешко ходене, движения тип лимбо, прескочи магаре, „пази се, боде“ и т.н.

След долу-горе час стигаме до пътя, който идва от Мостово.

Последвахме маркировката и покрай някакви къщи се заизкачвахме към внушителния масив Хайдушки камък (Хайдут Кая). Мисля си: „Не беше толкова далеч, а?“, докато Никола не прекъсва мислите ми и казва, че сме в противоположна на Караджов камък посока.

???🤔

Върнахме се обратно и хванахме друга, доста камениста пътека, която минава от западната страна, в подножието на масива.

Набираме височина. Междувременно препича. Изкачването ни отведе на Виолетина поляна, в подножието на връх Хайдушки камък.

С нескрито разочарование разбирам, че до Караджов камък предстои още по-стръмно изкачване и че съвсем не сме близо. ☹️ Но, както се казва хванала съм се на хорото и ще си го играя. Бавно тръгваме нагоре. За разлика от нас, купести облаци с бърза скорост се трупат над главите ни. Вече усещах силен дискомфорт, заради пришките, които се появиха на неочаквани места по ходилата на краката ми. Междувременно се редуват изкачване, с равни участъци и гори. Небето притъмня. От време на време го пронизваха светкавици. Ставаше все по-зловещо. Тъкмо, когато преминавахме през букова гора, където стръмната пътека се вие в подножието на скалите, има и наклон, върви се много трудно, удариха първите гръмотевици. Заваля!!! А според джаджата оставаха някакви си само 60м до крайната цел. 😭 Най-доброто решение в такъв момент беше да спрем. Караджов камък се намира на открито, а бурята се разразяваше заплашително.

Извадихме дъждобраните. Известно време се възползвахме от сушината, която осигуряваха листата на дърветата. Но дъждът не спираше. Сякаш бяхме в окото на бурята.⚡⛈Светкавици, гръмотевици, вятър, а дъждът вместо да намалява се усилва. Листата не издържаха под напора на проливната вода. Водата се стичаше по дъждобраните и мокреше краката ни. Кофтито в случая е, че не можем и да се върнем обратно. Просто стоим и чакаме. Чакаме. Мина доста време, когато дъждът най-накрая спря. Облаците, светкавиците и гръмотевиците, обаче най-нахално си стояха. 😤 Изкачихме последния стръмен участък, но с много усилия, заради калта и мокрите листа. Показахме се на ръба на гората. Поне да видим, защо бяха всички тези усилия. Тъкмо да снимам и светва светкавица, последвана от гръм на гръмотевица. Брех...Красота!!!😤 Носи му се славата на прокобен камък, ама чак пък толкова. Определено има разлика с усещането ми от сутринта, когато бяхме на Белинташ. В крайна сметка направихме има няма два-три нескопосани кадъра, поне да кажем, че сме стигнали. 📸

Но тепърва предстоеше най-сложното – връщането.🥴

Прехвърлих си наум целия път, който бяхме изминали и направо ми се зави свят. 😨Освен това адски ме боляха тъпите пришки и бях уморена. Нямах избор, но се съмнявах в силите си.

Надолу вървяхме малко по-бързо. Растенията бяха мокри и продължаваха да мокрят и нас.

Да обобщим ситуацията – пришки, умора, подгизнали и сме едва в началото. Имаме да слизаме до Виолетината поляна, от там по скалистата пътека към Ряката, после да се изкачваме в подножието на Белинташ, там някъде да се сучем по липсващата пътека към Чотровата махала.

??? 🤔

И мозъкът ми започна да дава живот на какви ли не сценарии. „Вярно, Никола няма да може да ме носи. Ако случайно припадна дали ще могат да извикат хеликоптер? Наскоро провеждаха някаква спасителна акция. Добре, ще трябва някак да стигна до Ряката. Там поне някой може да дойде с джип от Мостово. Божее, дали ще успеем да се приберем докато се стъмни?...“ . Усещане за потушаване на огъня по ходилата ми и джвакането ме изкараха от мислите. Докато минаваме през чудна полянка, обсипана с гъста трева, краката ми се сдобиха със собствени вани. Накисването се оказа терапевтично за пришките и уморените ми крака. Така, облекчението ми донесе още малко допълнителна сила.

Сега може би става ясно и защо няма снимки в този интервал от време.

Криво-ляво стигаме Ряката. „Аз съм още жива!“. Никола реши да се опита да хванем друг маршрут, там където беше табелата с жълтата маркировка. Така ще избегнем липсващата пътека към Чотровата махала и ще спазим девизът си - „Винаги избирай различен път на връщане“. Но, както обикновено избра още по-пряк път. Полутахме се, изкачвайки се някъде в подножието на Белинташ. Връщахме се вече, не знам един или два пъти. Сигурно почти съм била в несвяст. Но пък мрънках, така че 🙃 беше интересно.

Най-накрая излизаме на нещо като площадка, където има маркировка. А и Слънцето се сети да се покаже.

Дочуваме гласове и спираме. Хем да поема малко въздух. Появяват се две момчета. Ей, така лежерно с лятно облекло и по джапанки.

„Извинявайте да питаме, Караджов камък близо ли е?“

С Никола погледнахме в посока Караджов камък. Чувствата са смесени. Погледнахме и тях. По-скоро, как са облечени и обути. Той им нахвърля основните точки по направлението, но категорично ги посъветвахме, ако имат кола да се пробват по маршрута от Кръстова гора. Разбрахме, че са отседнали в комплекс Сабазий и че той отстои на няколко метра от мястото където се намирахме в момента. Приех го като истинско спасение. 🙏

Намерихме собственика, побъбрихме и той ни сюрпризира, че не е нужно да се изкачваме чак до Белинташ. Имало пряка пътека от комплекса до къщата, в която бяхме отседнали. „Ооо, дааа. На финалната права сме.“ Някак по-спокойни тръгнахме.

Последният кадър от днешния интензивен и наситен ден – 18.21ч.

Между другото пътеката ми стана любима – лека и живописна.

Вечерта се наслаждавахме на червено вино, увити с одеяла и правейки разбор на дългия, но паметен ден.

Като ценители на такива живи моменти, в които предизвикваме себе си и успяваме да се справим с подобни „бедствени“ състояния, трупаме сила, емоции и много ярки спомени.

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!