Пролетни Родопи- TOUR 62/ май 2014 част 1

                         ( село Борово, село Белица, село Загражден)

Най-накрая дойдоха и така чаканите майски почивни дни. Разполагахме с цели шест дена. Разбира се,  крайно недостатъчно. Никога не стигат. 

Още през март, резервирах местата, където да отседнем и няколко пъти потвърждавах резервацията, защото по традиция, като дойдат празнични дни лудницата е пълна.

Отиваме в Родопи. Обожавам Родопа планина през Пролетта.💚 Единственото ми опасение е, че тази година ще изпуснем истинската, свежа, планинска пролет. В останалата част на страната вече окапаха и последните цветове на плодните дървета. Все се надявам, поне след тези всекидневни дъждове, навсякъде да е зелено.

Предварително взех решение, че каквото и да става няма да се ядосвам. 🤞 

Ако вали (както предвиждаше синоптичната прогноза), нека вали. 

Ако се наложи да пропуснем нещо от  набелязаните цели - все някога ще опитаме отново. 

Няма как да контролирам времето, нали ?

Потеглихме в посока Асеновград. Маршрутът ни преминаваше покрай западната част на яз.Жребчево. Рано сутринта, небето беше навъсено, времето хладно и всеки момент очаквахме да започне да вали. Сутрешната мъгла обвила водоема, все още не се беше оттеглила напълно и създаваше почти мистични пейзажи.

 

Продължихме по пътя си. Малко по-нататък слънцето се показа и топлината му започна да се усеща. 
В Асеновград сякаш имаше празник или пазарен ден. Народ, народ и пак народ. Много хора щъкаха из центъра, а движението беше адски натоварено. Отбихме към Асеновата крепост. Кацнала високо на скалите, обгърната в зеленина се извисяваше църквата "Света Богородица Петричка", част от руините.

Облаци някак застрашително започнаха да пъплят из небето, а това със сигурност не вещаеше нищо добро. " Каквото, такова!”..

В района на Бачковският манастир беше буквално панаир. В последно време усещам, че вместо да ме привлича,  това място направо ме отблъсква.  

Следваща спирка в нашата обиколка – водопад Сливодолско падало. Включих го в последният момент. И тъй като трябва да се повърви до водопада се опасявах, че  ще е доста кално и най-вероятно ще завали. 
Още не бяхме стигнали  до мястото, където се очаква да оставим колата и първите капки дъжд се появиха на предното стъкло. Заварихме още няколко коли, две от които бяха от Русе и от Добрич.  Двойка, попрехвърлили средната  възраст, също се чудеха дали да тръгват. „Днес определено не е  денят за нас!”.

Продължихме към Югово. Всъщност пътувахме към село Загражден. Картите и различни навигации биха ви прекарали през Югово-Лъки-Давидково, но ние избрахме живописен „път” през с.Планинско. От Югово се хваща отбивката за  село Белица (все си мислехме, че в тази Белица е паркът с мечките, но скоро разбрахме и за другата Белица, Разлошко). Естествено беше преди да тръгнем към селото да се отбихме към село Борово.

Още от Югово започват колоритните родопски пейзажи - тесни пътчета,  характерните къщурки и ливади. Мятахме се, като риби на сухо - ту към прозорците от дясната страна, ту към тези отляво, да не би случайно да пропуснем нещо.

Над село Борово беше надвиснал огромен тъмен облак.  

И ето го и него-параклисът „Възнесение Господне”, извисяващ се величествено над цялото село. 

Преминахме през тясната, централна улица на селото и се отбихме по-близо. 

От тук се откриваше прекрасна гледка към цялото село, а от другата страна към планината. Не след дълго светкавици започнаха да раздират околността. Гръмотевиците отекваха недалеч и ето заваля, отново. Истинска планинска пролет.

Напуснахме Борово и хванахме пътя към Белица.

Вали, вали, започва да се излизва проливен дъжд, а от гръмотевиците имах чувството, че земята се тресе. Спряхме за почивка до първия заслон, който видяхме и едвам излязохме от колата. Бяхме на сухо и си устроихме скромен пир със сандвичи и бира. Побъбрихме и лека- полека дъждът започна да намалява, докато накрая спря.

Слънцето напече, а светлината започна да се оглежда в дъждовните капки из зелените поляни и листата на дърветата.. Въздухът се прочисти. Наоколо стана свежо и приятно. 
Пътят се виеше покрай Белишка река, а водите ѝ с цвят на мляко с шоколад, препускаха с бясна скорост след пороя. 

Изведнъж пред нас се появи изсечен тунел. 

От дясната му страна пък реката бе изваяла  през времето естествен скален мост, известен с името Шапран дупка.  

 

След малко влязохме в китното родопско селце Белица. Страхотно! Тук пролетта все още  не е отминала напълно. Цъфнали дръвчета се открояваха на фона на зелените ливади. 

Спокойствие. 

Продължихме напред към село Планинско. Спряхме да се полюбуваме и да си направим малко снимки до водопад Гюмбертията. Водата му падаше толкова мощно, че чак заглушаваше разговорите ни. 

След обилните пролетни дъждове и тук в планината личеше изобилието от вода. Водни струйки се спускаха по високите скали от другата страна на пътя. Навсякъде се стичаха малки водопади. 

Носеше се аромат на мащерка, а пътят ни премина покрай тучни поляни, покрити с пролетни, жълти цветове. 

Слънцето отново избяга, прогонено от тъмни облаци. Изненада или не, пак заваля.

Навлязохме в дебрите около резерват „Кормисош”. Тук се намира една от бившите резиденции на Тодор Живков, а стопанството е известно с развъждането на дивеч. Сега е държавна собственост и все още се използва като ловно стопанство. 

Не бяхме далеч от истината за мечки, само дето тукашните ги развъждат, за да обогатяват видовете, не са онези танцуващите. 
Времето напредваше, а и отново валеше дъжд. За щастие гората беше доста гъста. Предварително знаехме, че пътят ще е асфалт само донякъде, а по-нататък очаквахме да става камънак. Вече се друсахме по него. Имаше дупки, водата се стичаше по пътя, а ние се движехме едвам, едвам. И въпреки всичко бяхме омагьосани от зеленото, което ни заобикаляше от всички страни. Вълшебството допълни и една сърна, която спокойно пасеше до пътя и интуитивно реши да ни позира.

Бавно, бавно, нагоре, нагоре. 
Тук в Родопите винаги можеш да откриеш чешма с прясна изворна вода..

Забелязахме табела, която указваше, че пътят е в ремонт. 
Но нямаше техника, нито пък жива душа.

Тъкмо, когато започнахме да се отчайваме, че този "път" няма край и подхванахме нормален, явно наскоро асфалтиран път.

Дъждът едвам ръмеше, а в късния следобед слънцето се опитваше да пробие през облаците. След дълго пътуване стигнахме нашата крайна цел – село Загражден. 
И ето я истинската магия на Родопа планина. Сякаш изведнъж се вдигнаха завесите на сцена, за да започне спектакъла. Зелени ливади, цъфнали плодни дървета, изпарения, къщурки с все още пушещи комини и кристално чист въздух. 💚

 

Настаняването се превърна в цяло приключение. По независещи от нас причини сменихме първоначалното място, което бяхме резервирали и толкова пъти потвърждавали резервацията. С известно разочарование се запътихме към къщата, която ни препоръчаха "в замяна" и в която да отседнем. Винаги си имам едно на ум по празници, но съдбата си знаеше работата. Озовахме се на върха на селото. 

Бяхме посрещнати топло от собствениците на „Къща Хаджиеви” или позната още като „Къщата на Краси”. Къщичката беше просто перфектна - нищо претенциозно и всичко, от което човек има нужда за един нормален престой. 
Гледката, която се открива от терасата е просто зашеметяваща и способна да премахне всяка следа от първоначалното разочарование. 

 

Бяхме две двойки. Механата, която ни посрещна с бумтяща камина беше изцяло на наше разположение. А и определено имахме нужда да се сгреем. Беше си хладно.
Набързо си спретнахме вечеря и вдигнахме по една...две наздравици, затова че пристигнахме живи и здрави, за емоциите по пътя и за приключенията, които ни предстояха следващите дни. 
Следва........ 

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!

# Пролетни Родопи-част 2 

 

 

 

 

 

 

# Пролетни Родопи- част 3 

 

 

 

 

 

 

# ПролетниРодопи- част 4

# ПролетниРодопи- част 5