Пролетни Родопи- TOUR 62/ май 2014

Публикувано от Катя Токушева / CIELO август 11, 2014

Пролетни Родопи- TOUR 62/ май 2014 - част 3

Вече пътуваме към Ардино и една много популярна забележителност в района „Дяволският мост” (Шейтан кюприя).

Винаги съм знаела, че до самия мост има известен преход. Изчетох доста материал, с което само се затюхках дали ще издържа на връщане из баирите. Все пак се слиза към пролома на река Арда и вероятно връщането ще е мъчително.

Предвид почивните дни, сметнахме, че ще е удачно да отидем на мястото, колкото е възможно по-рано. И ето вече минавахме близо до село Дядовци. Стигнахме до нещо като голям паркинг, на който имаше единствено една каравана с чужденци, които поздравихме и буквално хукнахме надолу. Беше доста кално и мокро след дъждовете, които се изляха тия дни. Завой след завой, аромат на прясно цъфнала мащерка, сенчесто и приятно за разходка и ето го и него.

Все още нямаше жива душа. Река Арда препускаше по коритото.

Тук-там прелиташе по някоя птичка. Разположихме се по майсторски изгладените речни камъни. Скачах от камък на камък в търсене на интересни позиции.

После се качихме на моста и слязохме на скалите от другата страна. Постояхме доста време. Беше някак успокояващо и отморяващо. Не след дълго започнаха да се появяват тълпи от хора. След малко навалицата беше почти нетърпима. „Време да поемаме по пътя си!”.

Нагоре не беше никак страшно. Улисани в разговори изобщо не усетих баира. Единствено ме дразнеха колите, някои от които трябваше да стигнат точно до моста. Просто отвратително. Да не говорим, че имаше хора, които се възмущаваха, как в интернет пишело, че има асфалт до самия мост, а то .... " Колко трябвало да се върви още пеш.." ....Аууу...горките!

Всъщност бяхме първите, които се връщаха обратно. Когато излязохме на паркинга, не можахме да повярваме на очите си. Беше претъпкано от коли, автобуси, микробуси и т.н. Едвам се измъкнахме.

Продължихме към с.Стар читак. Мястото там е много известно с впечатляваща гледка към яз.Кърджали. Имаше няколко възможни маршрута, но ние се отправихме към с. Кобиляне. Точно по това време в селото протичаше голям събор, но ние си се отклонихме по пътя за с.Боровица. Самият път беше очарователен по свое му. За мен едно е ясно: "В Родопите винаги има какво да ме впечатли!" И ето ни насред живописни гледки към яз.Кърджали.

След малко стигнахме и до вълшебното място.

Спряхме до мантинелата и видяхме, че надолу по склона има пътека. Спуснахме се и се установихме на една скала, а гледката беше просто внушителна.

Човек се чувства толкова свободен сред този простор. Насреща виждахме хижа Боровица, където трябва да сме на следващият ден.

Всъщност точно тук до скалистия полуостров се събират река Боровица и река Арда. Малко по в ляво пред нас се открояваха скали, където се е издигала крепост Патмос. С бинокъл успяхме да различим и руините. До нея може да се стигне с лодка.
Полюбувахме се известно време на тази опияняваща гледка

и потеглихме към село Сухово - крайно село.

Уличката беше тясна, точно колкото за една лека кола. Асфалтът беше нов. Каменните къщи оградени с каменни огради.

Наоколо беше зелено, толкова зелено. Носеше се тежък, сладникав аромат от цъфнала детелина, обсипала ливадите наоколо.

В далечината се виждаха и други малки планински селца, сгушени по височините, заобиколени от зелени гори. Някак времето сякаш е спряло. Село Сухово се намира на западният бряг на язовир Кърджали. Всъщност нас ни привлече дългият 184.20 м пешеходен, въжен мост- четвъртата по дължина конструкция в стараната.

Съоръжението е завършено през есента на 2012г. Изграден е на мястото, където преди това е имало друг въжен мост, свързващ селата Сухово (Ардинско) и Дъждовница (Кърджалийско). Дъждовница е в утрешната ни програма. Тази вечер отново нощуваме в с.Баните.

И така тясната уличка ни отведе до една поляна, откъдето се откриваше красива панорамна гледка към язовира.

Поседнахме на скалите и зареяхме поглед в далечината.

На връщане спряхме за още малко кадри.

Вече бяхме доста гладни, а и минаваше обяд. Табелата за някакъв комплекс в с.Боровица ни вдъхна надежда, но уви. Комплексът не работеше. Тръгнахме по обратният път към село Кобиляне. На изхода на село Брезен имаше чешмичка. Спряхме да напълним прясна, планинска вода. Следваше разклон, на който кола на КАТ тъкмо беше спряла един бус. Докато попитам дали фаровете са включени и ни спряха. Зададоха ни няколко въпроса, един от които - накъде сме тръгнали, а ние наистина се чудехме дали да не изберем друг път. Учтивият полицай ни насочи в посока към село Млечино и към местност „Белите брези”, откъдето наистина имах желание да минем и ни посъветва да караме със светнати фарове. :)

При тези чести спирания..я да снимаме, я да пълним вода, наистина трябва да внимаваме повече. Леко се заизкачвахме, а аз продължавах да се дивя на картините пред себе си.

Стигнахме „Белите брези”- единствената естествена брезова гора в Родопа планина.

На няколко места проверихме, но по някаква причина не можеше да хапнем. Накрая спряхме на комплекс "Брезата". Имаше доста хора, излезли да подишат чист въздух и да се разходят. И най - накрая хранааа... С понапълнени стомаси тръгнахме към следващата цел от нашият маршрут, а именно „Орлови скали”. Тракийски скален култов комплекс, разположен в хълмиста част непосредствено до Ардино.

Пътят до местността беше асфалтиран, тук-там по някоя беседка и накрая импровизиран паркинг. Следва изкачване по стръмна пътека в борова гора. Беше някъде след 16.00ч. и хората се разотиваха, а ние с бойна крачка превзехме баира. Не след дълго се озовахме до висока скала, която на места достига 30 м.

Там вдълбани в камъка ясно се виждаха трапецовидни ниши.

До колкото сме запознати, траките са използвали нишите като гробници-урни. В момента нишите са 97 на брой. Всички са изсечени на ръка. Наистина впечатляващи. Доста такива тракийски комплекси можем да открием в Източни Родопи.

Преди да излезем отново на главния път за Ардино се набързо поснимахме в една малка махаличка, откъдето се виждаше и част от родопския град.

Вече в късния следобед отново бяхме по познатият път към Баните. Минахме и по Стояновият мост.

Лошо впечатление ми направи боклукът по брега на река Арда, под моста.
Защо повечето хора не могат да се научат да изхвърлят боклуците си на предназначените за това места?

Въпреки че беше доста късно, решихме да хвърлим око на още нещо интересно, за което се сетихме в последния момент. Спомних си за село Паспал и каскадата на Горна Арда. Качихме се високо в селото, огряно от меката, следобедна светлина на слънцето. И тук гледката не изневеряваше на това, което се вижда из повечето селца пръснати из планината.

Полусъборени и изоставени къщи. Разбрахме, че това което търсим е точно отдолу, дори можеше да чуем мощта на водата. Заговорихме една усмихната и отзивчива женица, която каза откъде да стигнем до каскадата.