Пролетни Родопи- TOUR 62/ май 2014 част 2

Публикувано от Катя Токушева / CIELO юли 19, 2014

Пролетни Родопи- TOUR 62/ май 2014 част 2

(село Загражден, село Баните)

Отварям очи и между процепите на щорите виждам, че леко се е развиделило, а небето е в интересни цветове...”О, изгревът! Бързо, надигай се! Ле-ле...как ми тежи главата!!!”. Криво-ляво, с мъка успявам да се измъкна от леглото. Снощи май наздравиците са ни дошли в повече. Уж, не сме прекалявали, ама...

В село Загражден, община Баните, обл.Смолян сме (за тези, които са пропуснали част 1)

Излизам от къщата и ме лъхва планинският въздух! Поемам дълбоко дъх и тръгвам по пътечката, за да изляза на открито. От ляво има борова гора и ароматът на бор ме събужда. От дясно, виждам почти цялото село, което започва да се пробужда, а в далечината диплите на планината и бледите цветове на изгрева.

Стигам до поляната, покрай която минава и пътя. Роса е покрила с фини капчици зелената трева, а под нея се мъдрят пресни челядинки.

Взирам се в хоризонта - гледката е просто прекрасна.

След малко дочувам лай, а долу на пътя един овчар е повел стадо овце.

Оглеждам цялата картина около себе си, като се въртя на 360 градуса. Просто невероятно - тишина, спокойствие и такава красота. Правя още някой друг кадър и се връщам обратно.

По пътеката срещам една жена, която веднага ме поздравява с „Добро утро! Добре дошли! Откъде сте?”, не мога да сваря да отговарям на всички въпроси. От нея разбирам, че сега в селото живеят някъде около 400 човека, но тя с тъга добавя, че младите вече ги няма, броят на хората като цяло намалява. Навремето имало шивашко предприятие, което е давало препитание, както и цех към някакво ВМЗ. Питам я накъде се е запътила, а тя казва че отива да си купи прясно мляко от една баба. Пожелава ми приятен ден и се разделяме с усмивка.

Когато се прибирам, всички още спят, но е време да слизаме за закуска. Все още ми е замаяно, но някак чистият въздух ми се отрази добре.

В механата ни чакат топли, домашно приготвени катми и ягодово сладко - комплимент от стопанката за добре дошли. Разбрахме се, при някое от следващите ни посещения, да си поръчаме предварително някой местен специалитет за обяд или вечеря, който тя да ни приготви и с тъга установихме, че днес ще трябва да тръгваме.

След закуска поехме надолу към Загражденска река. Домакините ни бяха така добри да ни ориентират как да стигнем пеш до местната екопътека (водопади и дървени мостчета) и един римски мост, който държах да видя. Освен това ни позволиха да оставим багажа си и да не бързаме да напускаме стаите „Когато ви е удобно, не се притеснявайте!Днес не чакаме никой след вас!”

Екипирахме се добре, защото беше сигурно, че ще е доста мокро и кално. Времето беше хладно и облачно. Минавахме по селските улички, покрай каменни къщи, зелени ливади.

Някои местни ни гледаха с интерес, други ни заговаряха. Нищо странно в това, само дето хората са толкова усмихнати и топли. Не само ни поздравяват с „Добър ден!” и после да отминат, а веднага следва „Добре дошли! Откъде сте? Къде сте отседнали? Харесва ли в нашето село?!"

Да, явно животът в планината е по-суров, особено в по-затънтените места, което сплотява хората и ги прави задружни, гостоприемни и винаги готови да помогнат, ако се окажеш в нужда! Това го усетихме още с пристигането си, а после и по други малки населени места и махали, които посетихме.

В крайна сметка се оказа, че само женският отбор е с главоболие, но поне така устите са затворени. В определени случи само хвърчат искри от очите!

Почти сме долу до реката.

Преминаваме през вратата на дървена ограда и излизаме на една ливада, но е толкова мокро и кално, почти блато. Правим си импровизирана каменна пътека и стигаме до реката, а над нея, свързващ двата бряга е и стария римски мост. Толкова желан от мен обект :)

За да достигнем екопътеката трябваше да се върнем обратно, да прекосим останалата част от селото и пак да излезем на реката. Ние обаче решихме, че ще се движим покрай реката, колкото е възможно по-близо до нея и все по някое време би трябвало да излезем на екопътеката.

Продължихме по каменния път след моста, до зелена ливада с каменна ограда. Насреща пък се виждаше красива къща, в типичен за районна архитектурен стил и прекрасен двор.

Това май беше една къща за гости, покрай която минахме одеве, с голяма дървена порта, заключена с катинар.

После стигнахме до една чешма и до нея свихме в ляво, за да продължим да следваме реката.

Навлязохме в изумително зелена гора. Правихме всичко възможно, за да не се опираме в клоните на дърветата, защото от вчерашният дъжд и росата от сутринта те бяха мокри.

Още една чешма, ручеи, пътеката криволичи надолу, нагоре и хоп вече бяхме до сами реката.

Чуваше се и шум от падаща вода. Явно достигнахме местност Водениците и началото на екопътеката, която е с дължина 13 км. Естествено нямаше да минаваме по цялото трасе- липсваше ни необходимото за такъв преход време. За начало и като ориентир служи беседка. От там започват и дървените мостчета.

За наш най-голям ужас фиксирахме табела, която оповестяваше, че пътеката е затворена.

По-късно, не помня точно откъде, научихме, че мостчета са за подмяна. На места са изгнили. Преминаването по тях би било доста опасно, а водопадите бяха толкова пълноводни. Щеше да бъде истинско екстремно преживяване. Но няма нужда да си играем с късмета си ?
Продължихме през гората с надеждата, че ще успеем да стигнем поне до един от големите водопади.

Но и това не се случи. Лутахме се из разни пътеки, надолу, нагоре и накрая решихме, че е време да се връщаме обратно. Беше станало почти обяд, а трябваше и да пътуваме. Малко преди да стигнем до беседката започна да вали. Хапвахме сандвичи, почивахме и се наслаждавахме на природата, шума от водопадите и дъжда. Когато дъждът понамаля, сложихме дъждобрани и закретахме нагоре по баира към центъра на селото. Предстоеше ни доста изкачване.

Между другото, отдавна не бях се сещала за главоболието си. Дори не си спомням, кога точно съм се отървала от него, но явно чистият планински въздух и пуфтенето из горските пътеки ме бяха спасили.

Хубаво, че и дъждът спря, тъй като баира беше голям, мокър, кален, а дъждобранът спарваше и по-важното, не можех да снимам. Тъкмо, когато стръмнината намаля, слънцето се показа. Просто перфектно.

Поизоставах, но не можех да откъсна очи.

Отново минавахме по селските улички, покрай каменните къщи покрити с тикли и характерните комини, цъфналите черешови и ябълкови дървета. Идилия!

Пак се заговаряме с местните, поседнали ту на някоя пейка, ту на някоя ливада, придружени я от агънца я от крава. Вече на всички, с които говоря казвам, че имат много хубаво село. Веднага ме възнаграждават с усмивка и ни канят да дойдем пак през лятото, защото сега много валяло.

Наистина, пак започна да ръми, а след още един завой направо си заваля. Отново бяхме с дъждобраните, а водата се стичаше по тях. Докато се изкачим до върха на селото, където се намираше къщата, хубавичко се измокрихме. Добре, че любезните ни домакини бяха разрешили да оставим багажа си. Така успяхме да се подсушим и приготвим за път.

Беше време да тръгваме. Искрено съжалявахме, че не можем да останем поне още ден в тази атмосфера. Кой да предположи, че толкова много ще ни хареса?!

Както ни посрещна село Загражден, община Баните, обл.Смолян, така и ни изпрати - обвито в следдъждовни изпарения, сгушено между зелени хълмове, приютило в себе си топли и гостоприемни хора. Спряхме на последният завой преди да напуснем селото, за да си вземем довиждане и да запечатаме в камерите, паметта и сърцата си тази магнетична гледка.

Още едно място, където оставих частичка от сърцето си.....

Продължихме по живописния планински път към Баните.

Валя, спира, ръмя, но малко преди Баните, дъждовното време доказа и своите предимства във фотографско отношение. С чадър, подпрян незнайно как и с фотоапарат в ръце се взирах в картината пред мен и щраках като обезумяла.

В Баните ни посрещна слънчево време. Това е общински и балнеоложки център.

За жалост не разполагахме с време, за да се възползваме от благините на топлия минерален извор или известните вани, които правеха в Баните.

С напредване на деня установихме, че тук сякаш времето е спряло. Всичко беше някак лежерно, а хората бяха бавни, спокойни. Липсваше им припряността. Постоянно се получаваха разни дребни гафове (за малко да няма къде да се установим, въпреки резервацията и поне три потвърждения), но като че ли на никого не му пукаше. Отначало малко се дразнехме, но когато осъзнахме, че в Баните нещата са си такива, всичко се превърна в една голяма забава.

Привечер, излязохме да се поразходим. След ден-два предстоеше празникът на селото и хората оживено се подготвяха със сцена, голяма скара и какво ли не още.

Обиколихме, вечеряхме в най-известното в селото заведение или поне всеки го препоръчваше - „Бялата къща” (ресторантът към един от хотелите). Опитахме местният пататник и направо се влюбихме в това родопско ястие. Вече го правим и у нас.

След вечеря се прибрахме и направо по леглата.

На следващият ден ни очакваше разходка до Ардино, Дяволският мост, язовир Кърджали, няколко села и още куп забележителности!

Следва........