Скални гъби, нос Емине, Иракли- TOUR 36/16.06.2013

Публикувано от Катя Токушева / CIELO юли 17, 2013

Скални гъби, нос Емине, Иракли- TOUR 36/16.06.2013

Юнска неделя.
Слънчево, приятно. Идеален момент за разходка.
Още преди няколко дни планирахме маршрута и вече нямах търпение да го последваме.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Потеглихме към село Голица, общ.Долни Чифлик. По пътя, малко преди селото, се редуват уханни ливади с дъбови гори.

Почти няма да срещнете жива душа, освен някоя каручка. Релефът привлича вниманието. Поставила съм си за цел, специално да снимам височините, под които е разположено селото. Наричат ги „голеши”.

Голичани са със самочувствието на преки потомци на аспаруховите прабългари. Историята на селото и населението е наистина завладяваща. В селото използват много интересен диалект, който е запазен и до днес. Освен него, местните са съхранили уникален фолклор и много традиции, като например честването на 2ри февруари. Доказателство за това е и малък паметник на петел в центъра на селото. На същата дата е и съборът.

Ако продължите по пътя ще достигнете до ваканционно селище „Гермето”.

От там ние продължихме по чакълест път, който трябваше да ни изведе до с.Доброван.

Както сме ви разказвали в TOUR 10, това си е направо проход, през който може да пресечете Стара планина.

Не очаквайте табели. Ако все пак решите да експериментирате, подгответе се добре. Особено относно местонахождението на скалните образувания.

Отново бяхме на познатото място. То обаче изглеждаше различно. Наоколо се мяркаха хора, обработващи земята. Част от малка гора липсваше. Пространството, което тя заемаше беше изорано и подготвено за сеитба.

За щастие скалните гъби и гледката си бяха все същите.

След кратък престой поехме на юг, а после и на изток, за да се свържем към пътя Бургас-Варна.

След красивите местности, ливади и лозя се озовахме отново до бетонния „рай” на Слънчев бряг. Винаги си задавам едн и същ въпрос „Защо?!!

Преминахме по завоите и достигнахме село Баня. Малко след това, на отбивка в дясно от пътя, табела ни насочи към следващата цел- нос Емине.

Най-после. Настъпи дългоочакваният момент да видя със собствените си очи още едно място. Място мечта.

Да, пътят, за който съм чувала, все още си е кофти и може би това до известна степен е причината село Емона и нос Емине да изглеждат такива, каквито са.

Името на село Емона, произхожда от древногръцкото име на Стара планина „Аемон”. За този район се разказват легенди, една от които описана от Омир в „Илиада” е, че тракийският цар Рез, участвал във войната за Троя е родом от тези земи.

Първите сведения за съществуването на селището датират от VII век. На разположеният в близост нос Емине пък е съществувала крепост Палеокастро (Стара крепост) или античното "Аристеум". Твърди се, че е била разположена на мястото на днешния фар, който продължава да функционира. Той е издигнат в края на 1880г. и е висок 9.4 м.

Носът, там където Стара планина буквално влиза в морето, се явява своеобразен край на планинската верига и е една почти отвесна 60-метрова скала, заобиколена от стотици подводни и стърчащи над водата скали, пръснати навътре в морето на повече от 250 метра.

Мястото се счита за опасно от моряците и те избягват да се приближават към брега. Исторически данни сочат, че градът и районът около него са били доста добре развити в миналото и особено в периода, когато процъфтяват корабоплаването и търговията. Името, което местността носи тогава е Навлох (Naulochus, старогр. пристанище). С течение на времето, събитията, през които преминава държавата ни и по ред други причини, се стига до етап на постепенното западане на града и превръщането му в малко населено място.

Повечето от къщите, намиращи се в селото са летни вили на творци- писатели, художници, музиканти.
Когато след разбития път, излязохме на една височина, разбрах защо са решили да изберат точно това място, за своите вдъхновения.
Гледката е вълшебна- тюркоазени морски води, шир, докъдето поглед стига, преминаващи кораби, плисък на вълни, стари дъбове, тишина, спокойствие.

Недалеч се белееше църква - „Св.Никола”.

Била е част от манастир, построен около X век. Легенди разказват за монаси, които са правели вино и чрез подземни тунели са го предоставяли на търговски кораби.

Още от пръв поглед личи , че сградата е външно реставрирана, но не можем да влезем вътре. Църквата е обявена за паметник на културата, а нос Емине за природна забележителност.

На Емине завършва Европейският пешеходен маршрут Е-З, българската част от който, е маршрутът „Ком-Емине“.

След църквата се озовахме на огромна поляна пристъпихме плахо към ръба на скалите.
Не мога да опиша какво е чувството, от това, което се разкрива пред погледа на човек. Цветни пеперуди и насекоми пърхаха необезпокоявани. Виждаш дъното през прозрачната вода и не смееш да отклониш поглед. Като хипнотизиран си. Круизни корабчета и яхти разхождаха туристи и избираха малки, закътани плажове, далеч от тълпите.

Беше топло, а слънцето прежуряше. На връщане, малко след църквата спряхме под няколко дървета, където имаше помпа.

Разхладихме се с вода и продължихме към носа. Малката ивичка бряг до сами морето подканяше за разходка.

Водата беше кристално чиста. Виждаха се камъните и скалите по дъното.

След още няколко минути се отправихме към Иракли. Тук ни посрещнаха повече от 50тина автомобила. Винаги съм си представяла девствен плаж и природа. Но уви, натъкваме се на няколко бази, дори се разминахме с руски туристи. На плажа барче, съблекални, душове. Нямам нищо против удобствата, но вече ми липсва плажът, който беше само пясък и море

Въпреки всичко мястото си има чар. Плажната ивица се извива чак до нос Емине.

Пясъкът е чист, водата прозрачна.

На следобедното слънце по плитчините, светлината се отразяваше във водата и създаваше илюзията, че пясъкът под нея е златен.

На една импровизирана табела, прочетох и за река Вая, но вече бяхме твърде изморени, за да отидем до нея. Нека има какво да видим и следващият път.
Боси по пясъка тръгнахме към скалистият бряг. Вълните заливаха краката ни и разхлаждаха напечените ни от слънцето тела. Достигнахме до каменистият бряг, където морската вода е оформила в чудесен вид и изгладила камъните.
Вдъхновени, строихме пирамиди и подреждахме крачета.

След още няколко минути разходка по плажа беше време да потегляме.
В малките курортни градчета се усещаше разгара на туристическия сезон. Навсякъде магазинчета, хора, изобщо живота кипи.

Отбихме се в град Бяла.

Отпочинахме и хапнахме вкусна прясна риба до пристанището, наслаждавайки се на гледките, виковете на гларусите и лодките, които непрестанно излизаха и влизаха в морето.

Прекрасен завършек на деня беше и залезът, който наблюдавахме от панорамната площадка на Галата- LOVElock