понеделник, август 19, 2013

Никога не се отказвай! (Преход в Централен Балкан)- TOUR 39 / юли 2013- част 1



                Хижа  Плевен - заслон Ботев - връх Ботев


Това е идеалното мото на следващите две публикации, отразяващи местата и събитията, на които бяхме в рамките на 5 дни.
Да си призная никога не съм се виждала като участник в планински преход, от хижа на хижа, по върхове, през „Джендеми” и прочие. 
Като ученичка, никога не съм ходила на екскурзионно летуване в планината, по простата причина, че такова нещо изобщо липсваше  в моето училище.
Отдаде ми се възможност да попадна в истинско приключение, което си беше тест на физическите, психическите възможности, търпението, израстването и осъзнаването, ако щете.
...............................................
2013 година, смело можем да категоризираме като „Годината на Централна Стара планина”., докато миналата беше „Годината на Рила”. 
След пролетните кратки преходи до хижа Плевен, Видимското пръскало и подножието на вр.Марагидик (за него все още не съм ви разказвала), беше въпрос на време да довършим поредната мисия- покоряване на връх Ботев и среща с Райското пръскало..
Това беше най-трудно планираната и организирана обиколка, която сме правили досега. Не очаквах всичко да се развие според плана, но цялата организация беше предизвикателство и за  мен  самата.
Ще се впусна в малко подробности. Първоначалната ми идея беше да се възползваме от лифта до Сопот, с който да спестим по-голяма част от изкачването на планината (кой , ако не аз ще иска да спестява изкачване). След като разучих всички хижи и маршрути в района, тази идея беше безполезна. Маршрутът от хижа Добрила до връх Ботев е за опитни туристи, а не за аматьори като мен. Така се заформи следният план 
- качваме се до хижа Плевен
- достигаме вр.Ботев 
- от там през Тарзановата пътека и 

- слизаме на хижа Рай, а след това в Калофер.  
Идеално, защото всъщност преминаваме от Северна в Южна България, пеша, през най-високата точка на Стара планина- вр.Ботев. Оставаше въпросът как ще стигнем до изходната точка и как ще се върнем обратно. Ако щете вярвайте, отне ми повече от две седмици да организирам транспорта. Всичко, което откривах като възможност се проваляше. 
Хора, ако нямате автомобил е почти невъзможно да стигнете в Априлци!!!!
Не бяха комбинации от три влака, които пък не се засичаха по разписание с никакви автобуси и само се губеше ценно време. Плевен, Ловеч, Троян- не се получава и това е. Тъкмо, когато си помислих, че успях да открия вярната комбинация- отново  ударих на камък. Автобусът от Плевен до Априлци, който се е движел вторник и четвъртък, сутрин и вечер беше спрян. Благодаря, че навреме се свързах с автогарата в Плевен. 
Почти в безизходица и леко отчаяние, ровейки в гугъл, намерих контакти на частни таксита в Априлци. Същото нещо трябваше да организирам и от местност Паниците до Калофер. Реших, че точна и коректна информация ще получа от местния туристическо- информационен център. Да, ама не. След двудневни опити да се свържа с въпросния център по всевъзможни  начини, попаднах на някакъв сайт и учтив админ ме информира, че центърът не работи. Някакво сдружение се било разпаднало. Посъветва ме да се свържа с „хотели и други такива”. Все пак човекът помогна. И така от сайтове на „хотели и други такива”, най-после довърших маршрута. Хората се оказаха услужливи. Известни проблеми имах и с намирането на точният влак, който да ни прибере обратно. 
И така, след наистина големи усилия, картинката беше сглобена. Уточнихме датите и две седмици преди великото събитие се свързах с хижите и заслон Ботев, за да направя резервации. В тази връзка, голяма част от телефоните в интернет не са верни. 
Цялото планиране и организиране ми отне повече от месец.
Много хора правят този преход за ден, два, но не и ние. По-бавни сме, определено (аз), спираме за много снимки (аз), за повече почивки (аз). Затова предвидихме повече дни..
И започнахме да стискаме палци нещо да не се издъни.
В определеният ден потеглихме от автогара Варна с автобус за София, през Севлиево, но не си мислете, че автобусът спира на автогара Севлиево. Беше си транзит и единствената транспортна фирма, която продаваше билети за Севлиево. Точно в 12часа по обяд, скромната ни група от трима беше изсипана на главния път за София, до една бензиностанция в Севлиево.. От там човекът от Априлци вече ни чакаше. Подкарахме към изходната точка за пътеката за хижа Плевен. ”Дежа вю”- пътувахме през същите села, които посетихме през пролетта. Всичко си беше същото.
Към 14.00ч. бяхме на познатия паркинг –изхода за хижа Плевен. Сложихме туристическите обувки, натоварихме тежките раници и смело потеглихме нагоре - по зимната пътека. 
И до тук с оптимизмът ми. 
Още след няколко метра, спряхме за почивка. „Не е честно- миналият път бях с пришки, сега пък раницата тежеше толкова, че чак ме дърпаше назад”. Някак първоначалният шок отмина и лека- полека нещата потръгнаха. По- нагоре дори вече не спирахме. Направихме си по-дълга почивка на полянката с масата и пейките за отдих. 


След още няколко минути вече бяхме горе. Почувствах се супер.


Това място ми влияе много добре. Районът много ми харесва, а сега на светлината в късния следобед- беше просто очарователно. 



След кратки перипетии се настанихме в стаята, освежихме се и аз пак бях навън да снимам. 

По-късно излязохме за вечеря. Опитах се да хвана залеза и въпреки че предварително се бях подготвила за часа, за малко да го изпусна. 

Група френски туристи също здраво щракаха с камерите и фотоапаратите. Скалите под върха се обагриха в червено на фона на залеза.

След вечеря излязохме отзад зад хижата на въздух. Наблюдавахме как прибират стадо овце и преминавайки покрай хижата, хижарските кучета Бела и Карузо не спираха да лаят. Пазителите на овцете- 5 каракачанки също.
Малко преди да си легнем, се появи сияние зад високите скали. Всички се скупчихме до прозореца да наблюдаваме изгрева на луната, която бавно се издигаше иззад планината. Накрая се появи цялата. Преди два дни беше пълнолуние. Не бях виждала такъв лунен изгрев. Обикновено се появява цялата и толкова.


Вече трябваше да заспиваме. Чакаше ни голям ден.
На следващата сутрин се събудихме доста рано. Слязохме за бърза закуска с чай. Седнахме на чист въздух навън. Беше просто уникално свежо, слънчево утро. Бързо стегнахме раниците и се отправихме към следващата ни цел-заслон Ботев. По пътя си мислех, че когато стигнем ще си почина малко и мога да отскоча до върха за някоя снимка, нищо че на следващата сутрин маршрутът преминава отново от там. Все пак от заслона до върха , като време, го дават около 40 мин.
Още на първият баир - пистата срещу хижа Плевен се оплезих. Свалих раницата и започнах да махам дрехи. Слънцето вече препичаше. 

Криво ляво с няколко почивки стигнахме до сенчеста гора. 
За късмет, попаднахме на стадото овце, които видяхме миналата вечер да се прибират. Намалихме крачка, защото знаехме, че наоколо трябва да са петте каракачанки. 
„Какво по дяволите правят овцете точно на туристическата пътека?”. 
След малко с периферия засякох едното куче и се заковахме. То ни погледна, излая и продължи по пътя си. Честно казано човек не знае какво може да се случи и малко или много се страхува. През цялото време си мислех за мечки, но не се бях сетила за кучета. Загубихме около 20 мин. да чакаме цялото стадо да се размърда и събере. Точно на пътеката са, няма как да заобиколим. По едно време овчарят каза да минаваме и с бърза крачка стигнахме до него. Така и не разбрах накъде ще води овцете, но някак се оказахме пред тях. Очаквах да кривнат в близката гора, но уви, вървяха след нас. Тук започваше изкачване и се наложи да вървим толкова бързо, а колкото пъти се обръщах те постоянно ни настигаха. Другите тъкмо се зарадваха на темпото, когато изведнъж хвърлих раницата, защото просто не  можех да дишам повече. Казах че сядам точно на това място и не мърдам от него, ако искат да минават през мен. „Какво по дяволите правят овцете точно на туристическата пътека?”. Другите двама нямаха избор и седнаха до мен. След малко овцете се приближиха към нас и приличаха на освирепели косачки. Чуваше се как скубят и хрупат тревата. Тъкмо да се допрат до нас, когато едно от кучетата застана между нас и овцете и по този начин ги отклони. „Ле-ле, така както съм седнала кучето изглежда направо гигант”. Удари един език по лицето на нашата сладка спътничка (3-ят член на групата) и изяде една сопа от овчаря, който се появи изневиделица и каза, че така  не трябвало да се учи. Попита защо не вървим нагоре. „Как бре човек, въздух не остана”! С нови сили, подкарахме нагоре и се спряхме на една малка скаличка в страни от пътеката, за да може овцете да продължат по пътя си, а ние да ги изчакаме, за да не се гоним постоянно. Вече бях капнала, а се намирахме „ до ...никъде”.

Все пак се откри красива гледка към хижа Плевен и околността.


С бърза крачка и за нула време до нас пристигна младеж с малка бутилка минерална вода и едно от онези портмонета, които са за кръста. Позаговорихме се и той каза, че отивал към върха. Попита защо не ядем боровинки, колко много имало около нас и след кратко похапване, продължи. „Кой ти мисли за боровинки?”. 

Някак се добрахме до равната част от маршрута, където и гледките вече си струваха.



Тук-там се чуваха различни мрънкания, но за някои това май беше неизбежно: „Това ми било почивка?” ”Гледка пет дървета и хижа, скали...” „Колко остава още?” След малко пак се срещнахме с овцете. „Еее  не, стига с тия овце! Аман вече”. А стадото вече се връщаше. Отново ги чакахме отстрани в храстите, докато се изнижат. 
Спряхме на нещо като плато.


Срещу нас се спускаше много висок водопад - имаше вода, не толкова, но все пак достатъчно, за да проследим дългият път който изминава (на снимката- малка част от водопада). Кулата на връх Ботев беше съвсем близо. Измамно близо. Виждахме и последното препятствие, което ни делеше от заслона. Последният баир и разни биволи пръснати около пътеката.

Изпробвахме импровизираният статив - лично изобретение на Никола. С цел да намалим килограмите и да не мъкна тежкия статив, пригоди три от туристическите щеки, да се сглобяват и посредством малко стативче, да вършат  работата на големия. Не беше съвсем същото, но вършеше работа.
Започнахме да се изкачваме. Колкото по-високо стигахме, толкова и мрънкането се увеличаваше. Кой търсеше обхват, на кой му пречеха животинките, на кой баира.



 

Все се надявахме че след поредният жалон ще видим заслона, но уви- от 5, станаха 10, 13 и така най-накрая бяхме почти до върха, когато срещнахме отново младежа с боровинките. Беше се качил до върха и сега се връщаше, но не до хижа Плевен, а долу до паркинга. „Този е луд!”. Аз вече едвам си стоя на краката. „Направо се чудя как изобщо се навих на това. И защо ми се струваше по-лесно. От хижа Плевен до върха като време е около 3 часа..За кого? Вече е почти следобед. За всичко са виновни овцете и тежките раници!”. Краката ми бяха омалели, гърбът също,  но ето, едно леко спускане и сме на заслона. 

Не мисля да ви разказвам за него. Имаше някои доста негативни подробности около престоят ни или по-скоро си имаше хора с привилегии, което попречи на нашето освежаване и разпускане.
Тук слънцето бързичко се скри зад върховете. Аз си легнах при първата появила се възможност. Беше ми ужасно студено, а тялото беше ми ужасно изморено. Легнах с дрехи и завита с 3 одеяла. Не мога да кажа, че съм се наспала, но това се очакваше. Нямах търпение да дойде утрото..  Бърза закуска, малко снимки и хайде нагоре (ужас). Един студен вятър брулеше лицата ни. Сложих качулките и на двата анурака, за да се предпазя. Ужасно студен и някак страничен. Пронизваше до кости. Постоянно ме избутваше от пътеката. Аз и без това едвам се държах, колко ми трябваше. Това може би беше най-гадната част от целия преход (лично за мен). А предния ден щях да се качвам само за снимки...хахах. Просто нямам идея как изминах разстоянието. Влязохме в облаците. Движеха се толкова бързо.


Изморени, задъхани и почти премръзнали, открихме чайната, където трябваше да вземем печат и да изпием по чай. 


Най-хубавият чай, който някога съм пила. Туристите пък сами слагаха печата в книжката. Събитието трябваше да бъде увековечено. 
Вече виждахме и пейзажа от южната страна. 
И гледка на Изток.

Равносметката. Времето беше с нас. Разказаха, че предните няколко дни е имало гъста мъгла. Нямаше да имаме шанс нито да видим пейзажа и щяхме да сме мокри до кости. 
Целта е постигната. Едвам се изкачихме (аз), но все пак се изкачихме на цели 2 376м н.в. 
Следва.......
 

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!

 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар