сряда, август 21, 2013

Никога не се отказвай! (Преход в Централен Балкан)- TOUR 39 юли 2013- част 2



            Връх Ботев- Тарзанова пътека- хижа Рай-Калофер

През последните няколко години все си мечтая за хижа Рай и Райското пръскало. Чела съм, слушала съм, гледала съм какво ли не , но една мисъл винаги се прокрадваше тайно в съзнанието ми - "Изкачване -  време 4 часа от Калофер до х.Рай " (с моето темпо, брой ги поне 6 ч.).
И винаги си повтарях - Все някой ден, все някой ден...и това ще стане"”
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Поотпочинали започнахме спускането от връх Ботев. Вятърът продължаваше да духа. 


Ето и вечната пряспа, от която води началото си р.Пръскалска, която пък захранва водопад Райското пръскало.


В началото бях доста ентусиазирана, тъй като вече вървях надолу, но и това придоби своите недостатъци.


Колкото по-надолу се спускахме, толкова по-топло ставаше, а каменистата повърхност ме караше непрестанно да се суркам и да „бия спирачки”, от което ми се набиваха пръстите на краката („Само, ако знаеш какво те чака, няма и да смееш да се оплачеш”).


Надолу, надолу и „Я, ето я хижата”. Не мога да повярвам на очите си.


Вътрешно бях толкова щастлива. Знаех, че в разгара на лятото водопадът ще е маловоден, но това не попречи и за миг на обзелото ме нетърпение и вълнение.
Точно в началото на Тарзановата пътека, за която изчетохме и изгледахме всевъзможни материали, решихме да направим по-голяма почивка. Честно казано всички бяхме леко притеснени, защото знаехме, че е доста стръмно. По-краткият, но доста стръмен и труден маршрут от вр.Ботев към хижа Рай, през Джендема- това е Тарзановата пътека. Като се има предвид и моят страх от високо, който се проявява в невъзможен контрол на крайниците и залитане в различни посоки, проявяващ се когато си реши, нещата не бяха никак розови. Смело се спуснахме в следващото приключение. 

Стръмно, през скалите, държейки се за помощните въжета започнахме бавно да се спускаме към хижа Рай. 

В един момент въжетата изчезнаха и една тясна прашливо-камениста пътечка се виеше напред, а отстрани заплашително се тъмнееха скали и пропасти. 



Случваше се да гледам единствено в краката си и в ляво, държейки се за ръката на Никола, защото паниката вземаше връх. Дванадесет килограмовата раница също допринасяше за неудобството и не толкова тежестта, колкото трудността да преценявам движенията си с този товар.  Отново имаше моменти на мърморене, но този път ужасно много. Отново си задавах въпроса „Къде изобщо сме тръгнали?”, а дори се чувах да казвам „Никакви високи планински преходи повече!”. Вече ужасно ни боляха краката!!!. Всяко спиране водеше до отвратително чувство при тръгване. По едно време категорично се отказахме да спираме. Наистина усетихме тръпката. На въпроса „Усещаш ли тръпката?", отговорът на  нашата сладка спътничка, важещ изцяло и за нас самите беше следният: "Усещам я да, навсякъде, в краката, в гърба,...!” Колкото и да слизахме хижата ни се струваше все по-далеч.


 Гледки като тази

за части от секундата преобръщаха всичко и даваха отговор на въпроса: "Какво правя тук?"
Срещнахме една група, тръгнала към върха. И те, горките се чудеха посоченото време от 2 часа и 30 минути за кого е и включва ли почивка ...Определено, отдавна сме се научили да слагаме по някой и друг час отгоре. 
Надолу, надолу, вече всяко заобикаляне на магарешки и конски мини ми струваше доста усилия. Не си усещах палците на краката. Какво говоря? Тялото ми се движеше на самоход.  И ето вече сме в подножието на водопад Райското пръскало 124,5 м- най-високият водопад на Балканите. Немаловажен факт!

Една осъществена мечта. Като един психолог, мога да заключа, че не всеки би се почувствал така. Това е важен момент за моя мироглед и според моите ценности. :)

Въпреки че водата едвам се забелязваше, поляните отрупани с билки и цветя бяха достатъчни да допълнят райската приказка, в която току- що се бяхме озовали.

До края на вечерта вече знаех защо мястото е кръстено така- много просто, защото е РАЙСКО. 
Настанихме се в хижата. Прозорецът на стаята ни гледаше към водопада. Просто идеално. Стаята беше топла и уютна. Ударихме по един горещ душ, който се отрази супер благотворно на телата ни. Но това е трудно да се опише. Трябва да се усети тръпката. По-късно вечеряхме набързо и решихме да излезем навън на въздух до хижата. Още от хижа Плевен се бях снабдила с малка бутилчица 0.250 мл червено вино (за разпускане), която беше предназначена за заслона. Там всичко беше по поръчка, но бях решила да не разчитам на случайността. За съжаление тогава нямах нито настроение, нито желание за пиене. Решихме да си я поделим след вечеря. Това беше най-хубавото червено вино, което съм пила досега. Първо, че го мъкнах чак от хижа Плевен, второ наистина имах нужда от загряващата течност и трето, какво по-хубаво от това да си с любимият си човек, на райско място, до което си стигнал „само ти си знаеш как” и защото това е осъществена мечта!!!!Най-сладкото вино! Докато се наслаждавахме на спокойствието и последните слънчеви лъчи близо до хижата, до нас се приближиха няколко коня, а едно малко конче си изпроси да бъде поглезено.


Невероятно приятно се чувствах. Единственият проблем беше в слизането и изкачването на стъпала вътре в хижата. Ужасна болка в краката, но се преживява. Тази нощ спах спокойно, а на сутринта точно преди  алармата да звънне, станах. Бях отпочинала и бодра. Набързо се облякох , взех фотоапарата и излязох навън. Все още беше тъмно, нямаше никой, а аз с нетърпение очаквах изгрева.

И ето, слънцето бавно започна да оцветява небето. 



С всяка изминала минута цветовете се променяха. Малки облачета се гонеха  раздухвани от вятъра.







Не зная колко време бях навън, но това беше кулминацията и вече бях сигурна, че всичко, което преживях и изтърпях си струваше. Този момент, който ще помня вечно. 








Малко по-късно вече закусвахме навън. Конете, които снощи си пасяха спокойно около хижата се отправиха по своите задачи. 

Туристи започнаха да щъкат напред-назад. Веднага след закуска потеглихме към местност Паниците. Трудно ми беше да откъсна поглед от Рая. 

Преминахме по тясната пътечка, през цветните, дъхави поляни 

и достигнахме до табелата, която сочеше следваща ни цел- Калофер.

Отново духаше доста силен вятър. Предстоеше спускане- всяка крачка беше съпроводена от доста силни болки. С влизането в гората, вятърът вече не се усещаше. Само се чуваше в клоните на високите вековни дървета. Започна стръмно .


Беше много приятно. Постепенно и силната болка поотмина. Все пак " Клин, клин избива". Може да се каже, че вече свикнах и с раницата на гърба си. Бяхме решили да спираме по възможност по-малко, защото ни чакаше доста път-около 13 км. Първата спирка беше до малка водна каскада на р.Голяма Бъзовица.  


Тук- там сядахме за по 5 минути или да похапнем набързо. По едно време започна някакво изкачване, знаех че ще е за кратко, но определено не ми допадна. Излязохме на площадка, където имаше доста хора, повечето бяха се запътили към хижата. Освен нас, към Калофер се придвижваше група чужденци, които засякохме предната вечер в хижата.  По-късно разбрахме, че до тук се стига с джип и относително се намалява времето до хижа Рай (около 2ч.30 мин.). Откриваше се разкошна гледка към Райските скали и вр.Ботев. До тук бяха стигнали и конете, които изпратихме рано сутринта. От тук насетне следваше само равно и надолу.



Разгорещено говорихме, играхме си на разни мисловни игри и виждахме как малко по малко наближаваме Паниците. Извадихме късмет, че през местност Параджика постоянно ни следваха облачета и не усетихме слънцето, защото в противен случай, пътуването ни щеше да е ужасно. Няма дървета, няма къде човек да се скрие от жегата. Влязохме в гора, после вървяхме по ужасен прашлив терен, по който буквално липсваха пътеки. Почвата беше изронена, по-скоро прокопана вероятно от вода. Много труден терен. И ето до нас започнаха да достигат звуци от музики, викове и т.н. „Добре дошли в цивилизацията”. През цялото време се чудех как е възможно човек да извърви всичкия този път нагоре. Тъй като беше петък, доста хора вървяха по този път. Всички към Рая. 
Бях доволна от факта, че успяхме да сменим тактиката и нашият маршрут беше от север на юг. 
Дали някога пак ще имам възможност да посетя хижа Рай?
Най-накрая достигнахме Паниците. На една голяма поляна се подготвяха за празника на града „Св.Кирик” на следващият ден. 

Пътят ни минаваше по поречието на р.Тунджа. Около реката  имаше разположени палатки, хора щъкаха наоколо, музики ехтяха от всички краища. 
Малко по-късно бяхме вече в хотела си. 


Удобствата си  казаха думата. 
След кратка почивка, въпреки че бяхме вървели цял ден се спуснахме към центъра на Калофер. 



Разходихме се, хапнахме сладолед и се върнахме за вечеря. Не случайно бях избрала хотел „Панорама”. От него перфектно можеше да се наслаждаваме на гледката към целия Калофер, Райските скали и връх Ботев. 
Имахме идеалната възможност да виждаме къде сме били през изминалите няколко дни.




На следващият ден вече пътувахме обратно към Варна, като денят беше изпълнен отново с премеждия покрай родното БДЖ, но все пак нещата се подредиха.
Бях наистина щастлива, че плановете ни се осъществиха. Времето беше на наша страна, не срещнахме мечки  и в крайна сметка реализирах една от мечтите си.
Ако човек си поставя осъществими цели, рано или късно мечтите се сбъдват!
..........
Измина почти месец от дните ни в Стара планина. Вече съм готова за следващият планински преход, каквито и усилия да ми струва!
КРАЙ!!! 


Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!


 # Никога не се отказвай- ЧАСТ 1

 


 

 

 

 

 

 



Няма коментари:

Публикуване на коментар