Трите Каи, село Билка - TOUR 111/ октомври 2017

                                        Трите Каи, село Билка

Продължавам да се удивлявам на местата, на които попадам и имам усещането, че един живот е твърде недостатъчен, за да успеем да видим всичко, което нашата малка страна притежава. Дори след толкова време, дали някога ще успея да кажа, че съм я обиколила, че я познавам и че съм видяла всичко?  Категорично „НЕ“.

..................................................................................................................................

Октомври. Този път сме се запътили да покоряваме някоя от Трите Каи (скали), не толкова популярно място, където да се раздвижим сред природата и да се наситим на панорама към част от язовир Цонево.

Да, както разбирате насочили сме към един от моите много любими райони около Дългопол.

Село Билка, което е отправната ни точка, териториално попада в община Руен. Предходните, делнични дни бяха дъждовни, но в събота слънцето трябваше да ни се усмихне. Силно вярвах в това, защото отново се чувствах като затворник и имах спешна нужда от природен допинг, за да се оживя.

Рано сутринта беше влажно и все още облачно. Колкото повече навлизахме в планинската част на прохода Провадия - Айтос, толкова контрастните, есенни цветове започваха да преобладават.

Село Билка ни посрещна притихнало в подножието на планинските височини. Паркирахме малко преди гробищният парк и близката чешма, където се поздравихме с един любопитен старец. Интересуваше се главно откъде сме, инак му беше пределно ясно накъде сме. Пожела ни приятна разходка и така ние продължихме по широк черен път, целият покрит в следи, оставени от стадо крави, чийто копита са затъвали дълбоко в калта. Калта беше позасъхнала, но мъчно се вървеше по дълбоките, кравешки следи. Ту хлътваш, ту залиташ, едно такова.

И така по план се бяхме насочили към Коджа Кая, но в последствие се оказа, че всъщност вървим към Уч и Орт Кая.  Като казвам в последствие, да уточня – разбираме тази немаловажна подробност едва след като се прибираме. Малко нетипично за нас, но и без това целият ни план за деня беше чиста импровизация (с изключение на старта и посоката).

Пътя по някое време се нормализира. 

Откриваха се красиви пролуки с гледки към съседното на село Билка, село Трънак. 

А скалата, която се канехме да покорим започна да се приближава. 

С бодра крачка подминахме електропровода и достигнахме до разклонение. Там овчар пасеше стадо овце. А инак наляво се намираше най-ниската от трите височини, известна като Уч Кая. Ние продължихме надясно по пътя. Спряхме за кратка почивка и подкрепа със сандвич. Тогава дочухме ловци и лай на кучета. Доста близо до нас. Черният път продължаваше надолу, но ние вече се намирахме почти от източната страна на нашето предизвикателство и решихме да хванем близката, по-пряко изглеждаща пътека нагоре. Пътеката обаче изведнъж изчезна и както много пъти преди, скалъпихме нов план. Поехме директно по стръмният баир през гората, в подножието на скалата. Уви, щом няма нито една снимка си представете колко стръмно и неудобно беше положението ми, та да мисля за снимки. Поне след покоряването на вр.Вихрен или откакто покорих себе си, баирите не са така страшни. Върховно щастлива съм от този факт.

Вече покатерени в началото на височината, спряхме, за да се огледаме. 

Слънцето наистина се усмихна.

УЧ КАЯ

Последва най – стръмната част, но не беше чак толкова зле.

Достигнахме до малко било, а върхът насреща, толкова приличаше на Вихрен , макар да е доста по-нисък. Никола веднага хукна да го катери. 

НИКОЛА - червеното петънце

Аз се заех да попивам зрелищната панорама, разкриваща се пред мен.  

Отново нависоко, отново чувствах свободата, отново бях жива.

Виждахме село Добромир, част от яз.Цонево, който беше доста празен, Чудните скали и всичко наоколо, докъдето поглед стига.

Междувременно Никола беше на върха на Орт Кая (Средна скала).

НИКОЛА - една малка отвесна чертичка на върха

От там гледките са още по-величествени, по негови думи и снимки.

Ето билото, до което достигнахме първоначално и аз, една, едвам забележима розова точка.

Отсреща (на запад), ако не се лъжа е Коджа Кая – истинското предизвикателство.

След около час, там горе, сред звуците на гората и селата (местните джамии), отпуснали сетивата, вдишали отново от свободата се налагаше да се връщаме в реалността. Не изневерихме на девизът си и избрахме различен път на връщане. Приключенското у нас се беше събудило от дълбок сън. Импровизирахме отново. Покрай самата скала, през гората от северната страна. Трябваха яки спирачки. Гората, една такава вълшебна и магична. Откъртили се скали, пръснати навсякъде, целите облечени в мъх.Високи буки и жълти листа.

Продължихме през трънки, шипки и по животински пътечки, но накрая излязохме на черният път.

В ранният следобед, слънцето се раздаваше и колоритът на есента изпъкна.

А когато се обърнах назад ....

 

И пак ....

И пак ....

Бях ЕЙ..ТАМ НА ВЪРХА!!!

П.П. на чешмата заварихме любопитният старец, който си миеше галошите. Позаитересува се как сме си прекарали и дали ни е харесало. Покани ни отново в неговото село, село Билка и възхитителната природа, която го заобикаля.
Ние му обещахме, че ще се върнем...

=======================================================

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте 
бутона  "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ

СКРИТАТА КРАСОТА НА ИЗТОЧНА СТАРА ПЛАНИНА