Нашият ден- TOUR 74/септември 2014
(Земенски манастир и параклисът над яз.Пчелина )
Ето, че настъпи денят, в който трябваше да се отправим към следващите ни цели, а зад гърба си оставяхме впечатляващи, приключенски и запомнящи се моменти от Трън и околността.
Вали ситно, но вали. Мрачно е, мокро е и някак меланхолично. Есента настъпва с всеки изминал ден.
Избираме да минем по пътя, който НЕ ни препоръчаха. Беше живописен и някак пуст. На места тесен, почти планински.
Преминахме през няколко малки селца като Мрамор, Горочевци, Докьовци, Пенкьовци и така до Земен. Пресякохме река Струма по мост и продължихме почти по течението ѝ, докато не достигнахме
Земенският манастир „Свети Йоан Богослов“.
От дясно, успяхме да забележим първите високи скали - началото на Земенският пролом.
Земенският манастир „Свети Йоан Богослов“.
От дясно, успяхме да забележим първите високи скали - началото на Земенският пролом.
Основан е през 11 век. Първо разгледахме църквата, която е обявена за паметник на българската архитектура и живопис.
Подът ми направи най-голямо впечатление. Стъпвахме по дебели каменни плочи, по които са стъпвали толкова много хора, та на места бяха протрити и хлъзгави. Самата сграда е кубообразна и заедно със забележителните стенописи, правят църквата уникална. Вниманието ни привлече и камбанарията.
Целият комплекс представлява национален музей.
Атмосферата в момента беше особено очарователна - следдъждовна свежест, чистота, жълти есенни листа посипани сякаш нарочно по тревата, тишина ...
По отсрещният зид прибягва катеричка и се шмугва из клоните на близките дървета.
След манастира потеглихме към с.Поцърненци и по-конкретно към яз.Пчелина, към едно отдавна мечтано място- средновековен параклис „Св.Йоан Кръстител Летни”, което винаги оставаше недостижимо и встрани от всички маршрути.
След няколко махали, излязохме на черен път, който по описанията, с които се бяхме запознали предварително, извеждаше до манастира.
Беше мъгливо, ръмеше, но с всеки изминат метър, колкото повече приближавахме, толкова повече радостта ми растеше. Оставихме колата, сложихме гети, дъждобрани, опаковахме се добре и продължихме пеш. След два завоя видяхме мъничката сграда на параклиса, кацнала на върха на хълма, над язовира.
Като по поръчка и дъждът спря.
Беше ужасно кално.
Солидно количество кал, успях да натрупам и по подметките си.
Последният участък от пътя- изкачването на хълма се оказа почти препятствие. Кал, разни кравешки мини. Правиш усилие да прекрачиш "тортите", но подметките ти са неконтролируеми и се пързаляш, все едно си със ски. Напред, назад, в страни...и ето качихме се.
Не беше кой знае колко подходящо за снимки, но динамичната промяна на времето, буквално за секунди, позволяваше по някой процеп.
Разкриващата се панорама те кара да се взираш и не можеш да откъснеш очи.
Заставаме пред вратата на параклиса. Точно пред прага, мраморна плоча, подсказва годината на създаването му - 1350г. Открехваме вратата и започваме да разглеждаме стенописите.
Освен тях обаче, впечатление правят и драсканиците по стените. Грозни са и затова няма да ги показвам. За пореден път, красиво място със стара история бива окепазено....
Наистина съжалявам хората, които го правят и се надявам това общество да започне да се осъзнава по-бързо..
Обиколихме скалите около малкия параклис.
Погледахме отвисоко язовира, стъпили по ръбовете на скалите.
Поседяхме на пейката пред параклиса.
Най-после малкият параклис, стъпил на върха на хълма на язовир Пчелина беше реалност, а не само поредната красива снимка. Струваше си всяка кална крачка, всеки порив на вятъра, всяка дъждовна капка.
И споменавайки това, нови дъждовни капки ни подсказаха, че е време да се връщаме.
Очакваха ни още нови места, още път и още нови преживявания.
Ако публикацията ви е
харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече
хора. Благодаря!
Коментари
Публикуване на коментар