Приключения в Дивия Запад- част 2 TOUR 70/ септември 2014

Публикувано от Катя Токушева / CIELO януари 20, 2015

Приключения в Дивия Запад- част 2 TOUR 70/ септември 2014

(Трън, Ябланишко ждрело, ждрелото на р.Ерма)

Трън

Старо предание гласи, че в далечни времена местен свещеник на име Терапонтий лекувал вярващи с лечебна вода от извор, скрит под голяма трънка. Та от там идва и името на града.

Пристигаме почти по тъмно. За щастие семейното хотелче, което бяхме резервирали се намира на центъра. Не се наложи да обикаляме и да се лутаме.

Собственикът на „На кьоше”- бай Стоян беше нашият любезен домакин, който ни посрещна, настани, връчи ни една дебела книга за историята на Трън (да се приспиваме вечер) и освен всичко това се превърна в неизчерпаем източник на факти, история и местна информация....

Прекарахме си страхотно няколко дни в малкото хотелче, разположено на брега на р.Ерма.

В стаята имаше заредена печка и допълнителна купчина дърва. Споменавам го, защото не вярвах, но наистина с напредването на вечерта температурите падаха стремглаво надолу. Струваше ни се още рано за зима. Не бяхме взели и дебели якета.

На следващата сутрин с нетърпение се втурнахме навън. Бързо се опулихме от студа, който ни посрещна. Наложи се да сложим по няколко ката дрехи.

За закуска, упътени от бай Стоян, опитахме местни топли банички (още си спомням вкуса им) и пернишка боза.

Потеглихме към нашата първа цел – Ябланишкото ждрело.
Беше 9.00ч. Термометърът в колата показваше минус 3. Слънцето, упорито се бе устремило нагоре над всички планински възвишения обграждащи котловината.

Само след няколко минути вече се намирахме в с.Банкя или както е известно Трънска Банкя.

Съдбата и на това селце е сходна с тази на с.Врабча. След Ньойският мирен договор границата между България и Сърбия е минала направо през една къща, като оставила кухнята в България, а спалнята в Сърбия. Последната информация, която открих по тази тема е, че границата вече заобикаля къщата, а тя е реставрирана.

По описание на други блогъри и форуми, веднага се ориентирахме и спряхме до предприятието за бутилиране на минерална вода „Торн Спринг”. Така и не разбрахме дали все още работи.

Интересни факти около минералната вода в района, научихме по-късно от доверен наш източник, участвал в строежа на дървените мостчета и стълби и цялостното изграждане на екопътеката. Водата е уникална по своя състав, защото е от т.н. калциев тип. Освен това, в Тръснка Банкя е построен първият минерален басейн (1923г.) в България.

Беше росно и много влажно. Сложихме гетите и тръгнахме по стръмна улица нагоре. Малко преди края на баира, табела ни насочи да завием надясно, където започва и самата екопътека. Тясна, едва забележима пътечка ни поведе напред сред гъста, буйна трева, драки и роса. След едно по-обширно открито пространство, продължихме по очарователна горска пътека.

Есента бе започнала да оставя първите си следи, оцветявайки листата на част от дърветата.

Накъдето и да се обърнехме виждахме гъби, най-различни гъби. Щрак тази, щрак онази, а времето лети. След около 20 минути, пътеката се спусна надолу към реката. От гората, попаднахме направо в джунгла. Огромни листа на горска тиква, разни други треви, кал и роса.

Още малко напред и се стига до място за почивка с указателни табели.
След него слънчевите лъчи най-после ни достигнаха, а първото мостче вече пред нас, изглеждаше толкова подканящо.

Ентусиазмът ни, който беше позадремал се раздвижи.

Лека-полека навлязохме в същинската част от пътеката. Високи чукари, невероятни гледки, разтуптяно от адреналин сърце (или от баир), с една дума незабравими усещания.

На моменти преходът е по-екстремен, особено когато се налага да слизаш надолу, правейки огромна крачка, почти шпагат. Постоянно се оглеждах за някой корен или дърво, където да се хвана. Горките растения бяха се превърнали в тарзански въжета.. Явно не само аз търся опора.

...След поредните няколко разкрача, отново попаднахме на къса горска пътека. Бяхме много близо до реката, имаше хубави скали и слязохме долу за снимки.

От там можеше да видим, накъде продължава пътеката - поредното мостче със стръмна стълба нагоре.

Малко преди тях отново се отклонихме, до красив вир с водопад (Зелени вир). Беше направо вълшебно и много спокойно.

Преминахме по моста. Гледката е поразителна- високо, а долу реката бърза между скалите, извайвайки коритото си.

По стълбата нагоре, преминах почти търчешком, без да гледам надолу, че като нищо щяха да ми се разтреперят краката. От там следваше това в посока надолу....

Достигнахме доста живописна част, на която отделихме най-много време.

Бяхме по-внимателни с мостчета, защото на места са прогнили.

Не посмяхме да продължим напред по следващата стръмна стълба нагоре. Изглеждаше доста паянтова, а вече беше и обяд. Времето направо отлетя. Разбира се на връщане ускорихме темпото и за нула време бяхме до фабриката за минерална вода. Есенното слънце вече печеше с всичка сила. Топлината му ставаше все по-осезаема.

Поехме обратно към Трън, този път следвайки табелите за ждрелото на р.Ерма.

Малко след града, по пътя спряхме на хижа Ерма, където обядвахме.

Останахме много доволни от вкусната храна, която ни предложиха там.

Със свежи сили се втурнахме към следващото ждрело- ждрелото на р.Ерма
до с.Ломница.

Зашеметяващи скали, а реката се вие някак величествено между тях.

След поройните дъждове, изсипали се в Сърбия, реката беше пълноводна.

Последва стръмно спускане, първото мостче и още по-стръмно изкачване.

Излязохме на черен път до тунела, прокопан преди вече век с цел, изграждане на жп линия между София, Пирот и Ниш.

Продължихме по пътя напред и за малко да пропуснем отбивката, въпреки че имаше табела. Отново стръмно надолу, но тук беше и много кално, усойно и усетихме, че слънцето започва да изчезва, изместено от облаци.

Най-очарователната част и от тази пътека, с дълго дървено мостче над буйните води.

Водата минаваше с грохот под моста и продължаваше по своя път към Сърбия.

Останахме известно време, за да запаметим максимално момента и невероятната природна красота. Продължихме по пътеката нагоре, чийто край не се виждаше. Реших, че ще остана да си поема малко въздух и ще се връщаме обратно.

Любопитството на Никола не го остави да почива и той хукна по стръмнината нагоре. След известно време взе да става хладно. Погледнах към небето, а облаците се тълпяха еди след друг. „Как ще се изкачим по стръмната кална пътека, ако завали? Няма излизане!” Взех да се оглеждам и ослушвам, но от Никола нямаше и следа. Извадих си телефона и естествено - няма обхват. Поседнах и започнах да чакам. Аха, тъкмо да се разтревожа вече истински и ето го пристига. С ентусиазъм разказва, че се откривали хубави гледки, но пътеката продължавала нагоре и нагоре, а нямаше как да се разберем да тръгвам ли, да оставам ли.

Бързичко се върнахме обратно и излязохме на пътя за тунела. Тръгнахме в обратна на тунела посока до един завой, който Никола беше снимал отвисоко.

Спряхме, за да ми покаже докъде е стигнал.

Времето определено се разваляше.

Прогнозата вещаеше дъжд, започващ от запад, особено интензивен за утрешният ден.

„Ние сме доста на запад!”.

До началото на екопътеката е обособен обширен кът за почивка, с барбекюта, детска площадка, люлки, дървени маси и пейки и всичко до реката, а насреща величествените зъбери на скалите.

Докато се шляех наоколо,

Никола поговори с една жена, която беше като на пост в началото на обекта. Жената стриктно наблюдаваше кой идва, кой си тръгва и изобщо всичко, което случва наоколо.

Пак забравям, че сме на границата.

Допълнително получената информация ни разясни, че пътеката продължава до панорамна площадка, горе по върховете. Другото важно нещо беше, че някакви смелчаги преминали границата и сега се усещаше едно суетене.

Тръгнахме обратно към Трън. Някъде около хижа Ерма, трябваше да има отбивка за манастир „Св.Архангел Михаил”. Разполагахме с време, а предварителната информация сочеше, че трябва да повървим още около 30 минути до манастира. Кривнахме в някаква отбивка, но в последствие решихме, че манастирът едва ли ще е там. Излязохме пак на главния път за Трън и на първият завой ни спря гранична полиция. Поискаха документи за самоличност и ни заразпитваха какво правим, защо отбиваме. Обяснихме се, но и ние зададохме няколко въпроса.

И все пак, това е била отбивката, но в момента не можеше да посетим манастира.. Наоколо се извършваше акция в преследване на двамата преминали границата.

Нямаше какво друго да направим. Обратно в Трън. Денят трябва да се използва максимално. Запътихме се на запад към другия край на града.

Там на хълма се виждаше скалният параклис „Св.Петка”.

В подножието, точно по пътя за параклиса имаше няколко малки къщурки, да, ромски. От едната излезе малко момиченце и на чист български ни поздрави. Като разбра накъде сме се запътили със съжаление каза, че в момента в параклиса няма никой и е заключено.

Ние и благодарихме , но въпреки всичко се качихме догоре.

Трън беше в краката ни. Красиво, някак зареждащо, някак по-специално.