четвъртък, декември 12, 2013

Жребчево, Бузовград, Копринка-TOUR 47/ ноември 2013





Време е да ви разкажа  за няколко нови прекрасни места у нас.
В края на месец ноември, най-после успяхме да се измъкнем от действителността, буквално. Макар и за кратко, това бягство имаше благотворно влияние, както върху физиката, така и върху психиката, особено моята. 
Осъзнах, че когато човек наистина не очаква нищо и се остави по течението, нещата се получават доста добре. По този начин се насладих пълноценно на всеки  миг от кратката ни почивка.
Тръгнахме рано в събота сутринта. Времето беше мрачно, мъгла се стелеше наоколо, а синоптичната прогноза за следващите няколко дни, предвещаваше лошо и студено време със силен вятър и първият по-обилен снеговалеж за тази година.
Толкова много исках да избягам, че и това не успя да помрачи настроението.
Самото пътуване започна с преминаване през изцяло реновираният Ришки проход. Никога досега не бяхме минавали през него, като изключим посещението на с.Веселиново и водопадите. Те обаче са още в самото начало на прохода. 
Преминаването през прохода беше живописно, въпреки че през повечето време гъсти мъгли бяха обвили околността. От време на време, на по-високите места, слънцето надделяваше. 
Пътят се оказа страхотен. 

Отправихме се към нашата първа спирка- яз.Жребчево
  



и по-точно към несъществуващото вече село Запалня. Данни за него има още от 14 век, но през 15 век цялото село се премества на мястото, където отидохме и ние. 
Гледката, която ни посрещна се състоеше от така известната „Потопена църква” и безброй останки от руини (камъни, керемиди). 


Както ще забележите, в този момент църквата не беше от най-потопените, но пък с вида си успя да създаде уникална атмосфера. 

Може би се питате какво се е случило със Запалня?  
Във връзка с изграждането на язовир (по-точно Жребчево) на р. Тунджа, селото е изселено, заличено е от списъка с населените места и е потопено през ранната пролет на 1965 г. 
Цялата картина пробужда доста смесени чувства. След някоя и друга година и църквата вече няма да я има.  
„Може би скоро се е срутила една от арките. Камъните все още са тук”
Времето не прощава на нищо и никого. 

Единственото, което ще напомня за Запалня е паметникът-плоча , на върха на близкия хълм, където ще откриете следния надпис: Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г.“ Тръгваме си, малко унили и улисани в мисли.
Това е едно от местата, което фигурира в поредния списък- „места за снимане”.
Въпреки че нивото на водата беше ниско, останах доволна от факта, че видях църквата с очите си и се докоснах по някакъв начин до миналото.

Силно се надявам пак да се върна.
Продължихме към Казанлък. Пътьом се отбихме през Мъглиж. По тесните улички, нагоре към планината, към манастир „Св.Николай Чудотворец”.


Тихо, спокойно място.

Обиколихме набързо в околността. Точно до входа на манастира имаше табела „Винишки камък” и решихме да последваме указаната посока. След кратка разходка го видяхме, но не се качихме до там.

През Казанлък минахме транзит. Насочихме се към Сърнена Средна гора и 
село Бузовград. На върха на един от хълмовете около селото се издига тракийското светилище „Врата на богинята Майка”. 

Археолозите предполагат, че траките са използвали мястото при култови ритуали и погребения на тракийски аристократи и жреци.
Заобиколихме част от хълма по асфалтов път –посока село Средногорово. Табела ни насочи да завием в ляво и след малко се озовахме до военно поделение или нещо подобно. Нищо странно, но пътят продължи покрай сами оградата му, а една табела близо до входа предупреждаваше, че се стреля, ако даден обект се задържи отпред...След това следваха няколко стръмни спускания и изкачвания, сякаш бяхме на онези скоростни влакчета и пътят вече беше черен. Определено спестихме време. Пак повървяхме, но значително по-малко. Има екопътека с маркировка от с.Бузовград и ако времето не ни притискаше със сигурност щяхме да изберем нея.
Мегалитът представлява скална група, с характерния за тракийската култура изсечен камък- отвор, 

през който по време на пролетното и есенно равноденствие,  по залез, слънцето попада точно в „прозореца”. Предполага се, че  основното предназначение на съоръжението е било във връзка с календара на траките. 


В околността се намират още няколко скални образувания  като т.нар. „трон“ и „жертвеник“, както и „Бащин камък“.



Най –голямо впечатление обаче ни направи гледката, която се открива – цялата долина на тракийските царе лежеше в краката ни. 


Виждаш докъдето поглед стига. Голямата Косматка, село Шипка, язовир Копринка, Казанлък и т.н.


Уникално, зареждащо и нямам думи да опиша тръпката, която усетихме. За жалост, ниската облачност скриваше от нас Стара планина, която би била короната на панорамата. 
Бях сигурна, че дърветата отдавна са останали без листа, но уви. 


Тук все още пейзажът беше есенен и широколистните дървета контрастираха с иглолистните. 
Обиколихме отвсякъде, огледахме всички камъни. 




Накъдето и да погледнехме гледките бяха неописуеми. 
За пореден път останахме очаровани от избора на траките за място на техния култов комплекс. :)
В късния следобед достигнахме последната дестинация за деня- Язовир Копринка. 

Доста хора с лодки, джетове, на палатки и разбира се рибари. Десетина коли почти бяха във водата, очакващи лодките да се приберат  и да потеглят обратно, откъдето са дошли.

Посрещнахме залеза.  

Вятърът се усили, студът стана осезаем. 
"Толкова магнетично място...толкова е студеноТръгвам..и утре е ден!"
Следва .......

 
------------------------------------------------------Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!
------------------------------------------------------


Накъде поехме?
















Докъде стигнахме?!















Свързани публикации:






























2 коментара:

  1. Кате, случайно попадам на блога ти, комплименти за красивите снимки!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря Мими! Ще се радвам да ни посещаваш по-често, не само случайно. :)

      Изтриване