Традицията повелява - Шуменско плато - TOUR 116

(хижа Букаците, Ханкрумски скален манастир, Осмарски  скален манастир, Окото, Осмарски колонии, Момина скала)

Дали, когато избираме да се върнем на едно и също място, това се превръща в традиция?

Ровейки из снимките и спомените си откривам, че през последните, поне пет години, често сме правили разходки до Шуменското плато. Избирали сме Пролетта. 

Да, няма да отрека, че имаше моменти, в които се организирахме нарочно. Изчаквахме подходящо време, с надежда лютичето да е цъфнало и да успеем да направим поредния магичен кадър, изобилстващ от цвят. 

Уви, с годините лютичето продължава да цъфти, но откакто разредиха гората, дадоха сила на храсталака, който сякаш някак си го задуши. Да, цъфти, но не и толкова буйно, предизвиквайки онова изумление, както се получи онази "велика" пролет.

.....

И, така какво показа анализа?🧐

Два поредни пролетни сезона, сме посетили хижа Букаците, която навремето представляваше просто една табела за мен. Далеч от реалните представи.

Всеки път сме разнообразявали маршрута, включвайки по някоя и друга забележителност и избирайки различен път на връщане.

За протокола, първият път сме сме тръгнали от Осмарския скален манастир.

Април. Времето наистина беше чудесно за излет. Организирахме се с наши приятели и малката ни група пое в уговорената посока. Пролетта беше избухнала навсякъде.

Обичайната програма в този район включва: скална обител "Костадинов манастир",

т.н. скален феномен „Окото“, 

„Диреклията“, която е недостъпна без подходяща екипировка

и съседните ниши – скален манастир „Подковата“, където задължително се разполагаме, хапваме сандвичи и зарейваме поглед в далечината.

Необичайно беше да продължим. Изкачихме се нагоре до пътя. Табелата за хижа Букаците, малко по малко започна да се трансформира в реална сграда.

Разходката си я биваше. Хижата ни посрещна с цветни поляни, топла пилешка супа, глъчка от няколко големи групи и табела, на която се мъдреше надписа „Скална църква Осмарски колонии“. 

Нещо съвсем непознато за нас. След кратка почивка се отправихме към отсрещните скали, където се виждаха скалните отвори на „Осмарски колонии“. Църквата се среща още и с името „Монастиря" (Ечащата скала).

На следващата година, точно по същото време, отново потеглихме към хижа Букаците, но първо посетихме „Момина скала“. 

Скален феномен с височина, около 15 метра. 

Има изсечени ниши, църква с височина около 3 метра, вдълбана камера. 

След кратък оглед се отправихме по посока хижа Букаците.  Поляните отново бяха изпъстрени. 

Този път обаче, нямаше топла супа, на която много се надявах. Хапнахме сандвичите, които си носихме, придружени с горещ чай, направен от хижарката.

Днес беше тихо и спокойно. Имаше само още един посетител. По случайност тръгнахме едновременно с него и докато се чудехме, по кой път да поемем, мъжът ни насочи към по-необичайна пътека, за която твърдеше, че не се използва често. 

А на нас само това ни трябваше – различен път на връщане. 

И наистина, пътеката се оказа скрита, без маркировка и минаваше през почти магическа гора.

През последните три години забелязвам известна повтаряемост и на прехода до Ханкрумският скален манастир. Тази година (2020), обаче се появихме там още през Февруари. 

Времето предразполагаше за разходка, а гората ни изненада с вече цъфнали пролетни цветя, които обикновено заварваме през март.

За разлика от онзи далечен ден, когато за първи път посетихме скалния манастир, сега традицията повелява да тръгваме от платото (Шумен), а не от селото (Хан Крум). Маршрутът е доста по-дълъг, но за сметка на това изключително живописен, особено пролетно време.

Нищо не се е променило. 

Гледката е все така завладяваща. 

И не ми омръзва, всеки път да правя един и същ кадър, до болка познат на всички.

Особено приятно и зареждащо беше да седнем, и да се припичаме на топлото слънце, в основата на стара, вече срутена ниша, встрани от стълбата, от която е останала издатина, наподобяваща тераса.

И така неусетно, осъзнавам, че преходът до Ханкрумския скален манастир се е превърнал в традиция през пролетта.

И честно казано, тази традиция ни харесва. Смятаме да продължим да опознаваме пътеките из дебрите на платото, водещи до познати места, пълни със спомени. И всеки път да добавяме по нещо ново и различно.

Когато пейзажите около нас ни зареждат и ни карат да се връщаме отново и отново, това означава, че традицията си заслужава.

 

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!