Връх Руй (1706м) - TOUR 98/ май 2015

Публикувано от Катя Токушева / CIELO октомври 22, 2016

Връх Руй (1706м) - TOUR 98/ май 2015

“Още преди да се приберем първите капки дъжд започнаха да падат.

Всяка следваща капка отмиваше планът ни да се изкачим на връх Руй .

Валя проливно почти цяла нощ....“

Да, това беше миналата есен ,(Приключения в Дивия Запад-част 2), когато си обещахме, че ще се върнем за втори опит.

Ето ни на! На следващата пролет, рано сутринта, на връх Гергьовден, чакаме пред граничното управление на Трън, на почтително място, по-далеч от централният вход. Допуснаха само един член на нашата скромна група от трима, който да представи всички лични карти и така да бъдем вписани и да се знае, че този ден ще се мотаем около границата.

Руй планина е разположена, както в Сърбия, така и в България. Част от билото ѝ попада на границата ни със Сърбия. Връх Руй пък е точка от границата. Ето защо, като предпазна мярка, да не би случайно да ни се объркат плановете, предприехме действията по записването.. Преди време регистрацията за пребиване на тази територия е била задължителна, сега е препоръчителна....

Тръгваме от село Ломница, до което бяхме вчера, в опит да стигнем до Богойна.

От Трън до Богойна и обратно

Разстоянието от Ломница до хижа Руй е около 6 км (в едната посока). Доста сериозно, като се има предвид, че след това се изкачва и върхът, а трябва и да се връщаме.

От селото има маркировка, която насочва желаещите към целта, а именно вр.Руй (1706м).

Върви се по черен път, покрай който тече малката рекичка Бигровит извор, която тези дни е пълноводна,

а на места към нея, направо през пътя текат други ручеи.

Ручеи, които не можеш да прескочиш само с един скок. Никола се превърна в строител на бродове. На няколко пъти се налагаше да спираме и да търсим големи камъни, които той най-старателно подреждаше, за да можем да се изнижем напред.

Пътят е заобиколен от стара букова гора, а през пролетта е свежо, зелено и отрупано с цветя.

Почти през цялото време ромола на реката сякаш изчистваше напрежението.

Не бързахме. Всеки гледаше да следва някакво темпо, а и пътят е все нагоре. И както винаги, започнаха да ни задминават – нищо ново.

Най-стръмната част от маршрута до хижата е точно до един рибарник, където няколко кучета, усетили човешко присъствие, веднага подаваха сигнал - лаейки. След тази последна стръмна отсечка спряхме. Точно там ни настигна „синия отбор“- двойка като нас, с малко куче (йоркширски териер), всички облечени в синьо. Ние пък бяхме двойка, по случайност облечена в червено, така че сме „червения отбор“. Придружаваше ни Фани - чест наш спътник.

Още няколко метра и се озовахме пред хижата (1508м).

„Ето го и върхът! Остана да го изкачим“- казва Никола.

Първата ми реакция беше: „ Ти ...добре ли си?“

"Какво всъщност очаквам?"

Вече се чувствах доста изморена. Запасите от вода бяха намалели значително, а хижата изглежда беше затворена. Всички, които ни задминаха, включително и синия отбор, бяха насядали по голямата поляна пред хижата, на сянка под дърветата.

Всъщност денят беше топъл, даже горещ за началото на май. Въпреки това от североизточната страна на върха все още имаше снежна пряспа. Още вчера я забелязахме от панорамната площадка над ждрелото.

И ние като другите постлахме одеяло за пикник, свалихме обувките си, извадихме от раниците по нещо за ядене и се отдадохме на почивка.

С Никола взехме повечето останала вода и решихме да тръгваме. Накъде?

Никъде не се виждаше табела или нещо, което да ни подскаже накъде е пътеката за върха. И ние и синия отбор забихме носове в техниката, с която разполагахме. Телефоните можеше да ги забравим. Операторът беше сръбски с някакви супер тарифи. Остана джи пи есът. Показваше, че някъде зад хижата има пътека, но не знаехме откъде да я подхванем, а хижата е оградена отвсякъде.

Сините тръгнаха по широкия черен път, който се явяваше нещо като продължение на пътя от Ломница.

Фани остана на поляната, а ние тръгнахме малко след синия отбор. Изведнъж те изчезнаха. И ние свихме надясно, но освен шубраци, не видяхме да се откроява пътека, затова след кратка среща с един смок, продължихме по същия черен път, който бяхме захванали одеве.

Е, ...мърморех. Вече бях изморена , а лека-полека започнахме да заобикаляме върха.

Стигнахме кръстопът, откъдето хванахме на север по посока на върха. Онзи... втори купол. :(

Изкачването беше плавно, но аз все едно имах железни крака и едвам ги движех. Не мога да разбера какъв ми е проблема с върховете?! И така едвам се мъкнех. Слънцето препичаше, беше жега, истинска жега. Точно, като през лятото. Извадих резервната тениска и я сложих на главата си да не слънчасам.

И все пак не можеше да се отрече какви панорами се разкриваха от всички страни.

Както се тътрех, изведнъж, на няколко метра от мен се изви вихрушка. Трябваше да ускоря. Уви, едвам се помръдвах. Краката ми тежат. Леко стресната, вложих цялата си останала енергия, за да се отдалеча от мястото. Явно там се събират някакви течения.

Погледнато, но не от моята перспектива тогава, маршрутът е много приятен. Изкачването е плавно, пътя е отъпкан и гледките са зашеметяващи.

Започнахме да забелязваме в далечината движещи се петънца. С бинокъла Никола разпозна синия отбор. Щъкаха по билото, а тримцата мъжаги, които все още си хапваха на масата, когато ние тръгвахме, бързаха надолу, явно по въпросната пътека зад хижата.

Бяха изминали почти два часа в изкачване. Заобикаляне, почивки, влачене. Доста се бавехме, ъъъ...бавех.

„Това там е върхът, нали?“

След „Да-то“, което получих, сякаш товар падна от плещите ми и полетях.

Само да отбележа, че под дебелата, суха трева се мъдреха десетки минзухари.

И най-накрая. Върхът е покорен.

Изключително приятно място, особено ако има хубава видимост. На запад под нас се ширеше Знеполе и Сърбия.

На североизток се извисяваха внушителните скали на т.н. „истинско“ждрело на р.Ерма, което е на сръбска територия и е в графикът ни за следващия ден. В далечината се забелязваха и заснежени върхове на Стара планина.

Ето и хижата. Виждахме и Фани. Помахвахме ѝ с надежда да ни забележи.

Минавах ту в сръбско, ту в българско. Забавно.

От върха ясно личеше и пътеката, която излиза някъде зад хижата. Тримата мъжаги и синия отбор минаха от там. Времето напредваше.Чакаха ни още сигурни 6 км обратно до Ломница. Връщаме се по тази пътека.

Поиграхме си със сняг от пряспата и без това бяхме яко опечени от силното, майско слънце (цял ден).

Водата ни привършваше. Спешно трябваше да си намерим водоизточник. Надолу към гората открихме извор.

Вероятно изворът на река Бигровит извор, която се вие през целия път към Ломница. Напълнихме шишетата и продължихме по пътеката, която минаваше през гората,

за да стигне зад хижата, където имаше и чешма. Тогава видяхме и как се минава през двора на „затворената хижа“. Доста встрани от входа, част от мрежата беше скъсана. Ето как тримата мъжаги са излезли зад хижата. Сините някак са успели през драките да напипат пътеката, а Фани се снабдила с вода. Ние пък всъщност сме уцелили маршрутът от с.Туроковци към връх Руй.

Мисията изпълнена!!🏆

Остава да се върнем и до Ломница. В четири часа следобед тръгнахме обратно.

Всъщност надолу направо летяхме.