Откраднат уикенд – TOUR 93/май 2016

Еленски Балкан, Христовски водопад, яз.Йовковци, чаровни, старопланински махали

След нарасналите ангажименти и появилите се проблеми, знаете всеки си има такива, най - после сядам да пиша.

Материали, преживявания и новости, колкото искате, но започвам с най-актуалното- отпреди има - няма две седмици.

Два дни преди края на уикенда, след 24 май бяхме планирали да свършим малко работа в района на Елена. За целта, взехме по два дни отпуск и отпътувахме.

Да си кажа правичката, изобщо не съм се канила да събирам материал, или пък да обикаляме, камо ли да пиша пътепис. Но понякога хубавите неща се случват и без да ги планираш. Важното е да успеем да ги оценим по достойнство.

Няколко дни валежи и прогнозата пак е за дъжд. Областите В.Търново и Габрово са в новините - направо бедствие.  Ей така за всеки случай бутнахме дъждобраните в раницата, взехме си по един  допълнителен чифт дрехи, освен предвидените за двудневния ни престой.

Откакто газихме из калотийте до Ново Железаре да търсим 'Кромлехът", се зарекох, че ще си вземем гумени ботуши и вече разполагаме с по чифт, забутани някъде в багажника на колата.

По стечение на обстоятелствата през първия следобед липсваха ангажименти и така  се отвори възможност за импровизация.

Миналото лято, прибирайки се от Пирин, избрахме нов маршрут към Варна. Минахме през прохода Твърдица (затова друг път). Така и така бяхме в района, затова потърсихме Христовският водопад. Минахме през Руховци и табели ни пратиха към малката махала- Христовци. В края на една уличка, точно до последната къща, започваше пътека през гора. По указание на стрелки и тук-там табели, излязохме на реката, от горната страна на водопада. Беше жешко, сухо, а водата едвам течеше. Съвсем спокойно се минаваше отсреща, откъдето може да се слезе долу, до коритото на реката. Водопад  – нямаше. Ентусиасти – катерачи бяха окупирали скалите наоколо и оживено си подвикваха. Върнахме се по горската пътека, в горещия августовски следобед, с увесени носове и без нито една снимка..

Защо ви разказвам това? Защото, пътувайки към водопада, буквално се молех, този път да има вода. Все пак  валя почти цяла седмица, включително и предния ден. 
Затова  и решихме да минем от другата страна, където е „оригиналната табела“ - „Водопад 400м“  (пътя за Твърдица).
Небето беше навъсено и сякаш всеки момент щеше да се излее.

Набутахме се в гумените ботуши и устремено тръгнахме по калната пътека. 

Отначало стъпвах плахо в калта и едвам нагазвах в локвите, все едно ще се изцапам. Инстинкт някакъв. В един момент, вече по детски, направо ми правеше кеф да газя. 
Започнахме да чуваме тътен от падаща вода. Напред,  пътя равен и тревист, сега приличаше на езерце.

Водата беше над глезена. Цапа-рапа и вече бяхме на пътечката покрай реката. Падащата вода направо заглушаваше мислите ми. Налагаше се силно да викам, ако искам Никола да ме чуе.
Явно надеждите ми надминаха всякакви очаквания.... „Ле-ле, колко много вода!!!“

„Но аз искам да  снимам водопада отдолу!!!“.

Тъкмо направих няколко кадъра и започна да вали. Дъждът не се усещаше твърде под клоните на дърветата, докато не се засили. Сложихме дъждобраните и тръгнахме да търсим възможност да слезем долу. По някаква мокра, хлъзгава, скалиста пътека успяхме да се доберем донякъде, но водата беше заляла всяка удобна позиция за снимки.

„Внимавай какво си пожелаваш!“ Е да, исках вода, ама чак пък толкова - отгоре, отдолу,  по храсти, дървета листа - навсякъде.

Не съм виждала този водопад с толкова много вода. Никога!

Имаше натрупани наноси - главно клони от паднали дървета, а реката в стихията си беше толкова буйна и кална, че чак тръпки ме побиха. Дъждът продължаваше да се усилва. Чадъра, предвиден за апарата не вършеше кой знае каква работа, защото пръски  освен от дъжда, имаше и от мощния водопад и буйната река... Само няколко кадъра. Дори не успяхме да разпънем статива. Работата стана „дзак и бяг“, че току - виж връхлетяла някоя приливна вълна.

Равносметката - стичащата се по дъждобрана вода ни умокри целите. Но пък на връщане вече не ми пукаше, нито къде стъпвам, нито откъде капе. Багажът ни е в колата. Ще можем да облечем сухи дрехи. Апропо - дънките ми съхнаха два дена :)

Не цъфтях от удоволствие относно снимковия материал, но пък от видяното и преживяното, вътрешно ми беше топличко.

Бележка: Пак ще трябва да дойдем.

.......

Много трудно намерих място за настаняване в Елена, въпреки че повече от седмица преди заминаването ни пробвах къде ли не. Имаше условие, че трябва да сме близо до града, предвид работата, която планирахме да вършим и бяхме 3-ма.

За през уикенда, включително и петък места за настаняване нямаше. Очевидно градът беше пълен около абитуриентските.

Но, както и друг път съм казвала, съдбата си знае работата. Попаднах на къща за гости, разположена в махала близо до града, която беше свободна. 
Случайно или не, така се озовахме на едно приказно - вълшебно място - махала Марафелци.

Към махалата води тясно пътче, което накрая преминава през сенчеста гора.

Рядко споменавам местата, където отсядаме. Този път обаче бяхме толкова очаровани от тишината, птиците, спокойствието и домакините на къщи „Утринна роса“ Ади и Еми, които ни бяха осигурили всичко необходимо за престоя ни, че сърце не ми дава да премълча.

Когато пристигнахме, слънце озаряваше уличката. Въздухът беше чист и не можех да откъсна очи от всичко, което ни заобиколеше.
Разтоварихме багажа и аз веднага хукнах да обиколя.

Параклисът  се набива на очи отдалеч.

Построен е от жителите в махалата, осигурили материали и изобщо помощ - който с каквото може.

Отново се задаваше дъжд....

След вечеря излязохме на разходка. Беше свежо и приятно. Набрахме горски цветя и свежа маточина.

Стигнахме до другата махала, а по пътя покрай гората чухме шум от течаща вода. Спуснахме се по една пътечка през гората и се натъкнахме на рекичка и чешма.

Вървяхме, докато не излязохме на друг път - оказа се пътя за Яковци и веднага решихме, че ако остане време утре, ще минем от там с колата.

Междувременно, небето порозовя и изпратихме последните слънчеви лъчи..

На следващата сутрин, отново се бяха скупчили облаци. Ту ръмеше, ту спираше.

Учудващо бързо приключихме с ангажиментите си. Целият ден беше пред нас.

Хванахме първото пътче, за което се сетихме и тръгнахме към махалите в южна посока от Елена. Покрай горите имаше спрени коли. Хората търсеха гъби, а аз интересни места за снимки. Беше влажно, кално, а ливадите росни.

След като решихме, че вече е време да сменим посоката, а и отново валеше, се отправихме към яз.Йовковци. Първо спряхме на Шилковци, откъдето в далечината насреща забелязахме паметник и единодушно избрахме да тръгнем натам. Към с.Раювци.

Обновени къщи, ферма за пчели, хан - с това ни посрещна селото. Имаше паркинг и алея отвеждаща до паметника.

На много от местата, които посещаваме из цялата страна, слушаме истории за Вълчан войвода, който къде ли не е оставил съкровища и скъпоценности – любими теми за иманяри.

Е да, всяка легенда си има своята истина, затова сега ще ви разкажа нова. 

В кръга на шегата и с цел иманярските „подвизи“ да спрат, знайте, че явно някой вече е намерил несметните богатства на Вълчан войвода и в знак на почит и уважение е издигнал паметник в негова чест.

Да, там в Раювци се издига паметникът на Вълчан войвода!

Развоя на събитията описани на паметните плочи, преобръща цялата ни история! Няма да ги преразказвам, за да ви е интересно, когато отидете там. Информативно тази година честването ще е на 27,08,2016г.

Аз обръщам взор към яз.Йовковци. Не мога да откъсна очи от картината пред мен.

Близо до паметника се издига стар дъб, а до него има малък параклис. 

В основата на дънера на дъба има каменен кръст. Мястото е известно, като „Черковище“. 
Всяка махала в Еленският балкан е имала своето Черковище. Едни от най-запазените са тези на Раювци и Марафелци.

Пак се връщам към язовира и онази картина. Пак залепвам.

След кратка почивка за обяд, продължаваме по махалите. Тесни пътчета се вият през гори. Пълноводни поточета препускат отстрани и ей така на пътя ни, спира сърна. Толкова е диво, че чак ти идва да изкрещиш от кеф.

...

След вечеря отново излизаме на чист въздух в околността. Този път не стигаме далеч. Близката ливада ни притегли като с магнит. 

След цял ден намусени облаци, които се чудеха да пускат ли дъжд или да си ходят, слънцето отново се появи за малко, колкото да оцвети небето, да усетим топлината на лъчите и се скри зад хълма.

Няколко минути, които остават незабравими. Беше росно. Навихме крачолите до колене и нагазихме в тревата. Усещахме мокрите капчици по краката си. Под топлината на слънцето, изпарения се бяха понесли , като воал над ливадата.

Чуваш само птици, щурци, собственото си дишане, както и щракането на фотоапарата, разбира се.  Краката ми започнаха да плуват във вода. Скоро няма да ми останат сухи обувки, освен гумените ботуши J

На следващата сутрин, докато се наслаждавахме на слънцето и закуската си навън, единодушно решихме да останем още един ден. 
За наш късмет, къщата беше свободна. Начертахме предварителен план и излязохме, готови да щурмуваме Христовския водопад, отново. 

Всичко по пътя изглеждаше, както онзи ден. За разлика от тогава, днес печеше, а водата беше по-тиха и чиста.

Бяха се открили удобните места за снимки, които преди бяха заляти и беше немислимо да стигнем до тях.

По-късно следобед, се наслаждавахме на природата около махалите близо до Марафелци - Вълчовци, Търкашени, Блъсковци. 
Дърлевци, заедно с още около 100 махали  си оставяме за другия път.

Открихме горски ягоди, поляни с диви  цветя, билки, още птици, още красиви гледки и много, много спокойствие.

Зная, че има още какво да видим, така че Марафелци, очаквай ни!

....

На следващия ден, с всеки изминат километър, Еленския балкан се отдалечаваше все повече от нас.

------
Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!
------

 Къщи за гости и приятели

„Утринна роса“ в Еленския балкан

http://www.utrinnarosa.eu/wp/