Приключения в Дивия Запад - част 3 TOUR 72/ септември 2014
Знеполска
котловина- земя на майстори
(Трън, с.Студен извор, с.Бусинци, Зелениград)
Вали, вали, не спира да вали почти цяло денонощие.
Плановете ни напълно пропаднаха, но като че ли го очаквахме, така че поизморени от предходните дни, изпълнени с динамика и емоции, решаваме да си почиваме.
Втори ден закусваме с трънски банички и пернишка боза.
В един момент усещам неистова нужда от хубаво, силно, черно, ароматно кафе. Два дни адреналина ме поддържаше бодра, но това дъждовно време и мързелът......Започва и да не ни свърта на едно място. Били сме толкова километри и да стоим в хотелската стая....не изглежда както трябва.
Вземаме чадъра и се запътваме към центъра на Трън.”Я, дъждецът май ще спре!”
Първата забележителност, покрай която преминаваме е местната църква „Св.Никола”
Продължаваме към централният площад,
където се намират пощата, от която си купихме сувенири, общината и паметникът, символизиращ трънският майстор.
Между другото всяко село в Трънско е било известно със занаят- грънчарство, строителство и т.н. Така например, трънските майстори са построили почти всички високи комини в страната- като този на топлофикация Варна, да речем; на ТЕЦ-ове, заводи и прочие.
Обядвахме с местен специалитет - трънска кавърма.
Изпих си едно силно кафе и вече бях готова да се запозная с околността.
Насочихме се отново на запад. Стигнахме до голямо кръстовище и поехме в посока Бусинци и Студен извор.
И ей така, пред нас се ширна Знеполската котловина, обградена от планински възвишения.
В миналото Трънският район е бил оживен и доста заселен регион. От тук е минавал т.н. „Знеполски друм”, свързващ Дубровник и Адриатика със Сердика.
Първо посетихме с. Студен извор, където се помещава единственият в страната „Музей на киселото мляко”.
Защо точно тук? Освен строители, грънчари и други занаятчии, тук е роден българският биолог и лекар Стамен Григоров, който първи успява да изолира и опише бактерията, чрез която на практика се получава киселото мляко (Lactobacillus Bulgaricus).
В селото беше тихо, като изключим народната музика, която се носеше от някоя къща наблизо, но не се мяркаше жива душа. Ето го и музеят.
Няма как да го пропуснем. Намира се точно на площада. Беше затворен. На вратата имаше оставен телефон за връзка, но решихме да продължим.
Очарователно пътче ни отведе в с.Бусинци, известно с грънчарството си- един от най-старите центрове на занаята у нас.
Още първата къща, привлече погледите ни. По стените бяха наредени разноцветни глинени съдове. Имаше принтиран лист, поставен в найлонов джоб, от тези за документи, на който пише „Архитектурен паметник”.
Тук, в това село се помещава „Музей на Бусинската керамика”.
В миналото занаятът е бил толкова добре развит и се е предавал от поколение на поколение, че почти във всяка къща е имало грънчарско колело. Освен глинени съдове, майсторите са правели и глинени водопроводни тръби.
Бусинската керамика, също както бактерията на киселото мляко е прославила България по света. Модели от нея има изложени дори в Лувъра.
Не срещаме никой. Имаме чувството, че сме сами в целия район. Дъждовното и мокро време бе принудило местните да се изпокрият на топло.
В момента не валеше, но тежки оловни облаци поглъщаха и малкото слънчева светлина, която се опитваше да просветне. Скриваха и върха на планината, който така жадувахме поне да зърнем.
В далечината, забелязахме висока скала, която се отличаваше на фона на планината.
Така и така нямахме конкретни планове за следобеда, потеглихме към Зелениград.
Селото е разположено в подножието на Руй планина. Някои от така симпатичните къщурки, имаха невероятна гледка, за която направо им завидях.
Наближихме високата скала- „Шилък Камик”. По информация, там са открити останки от скална църква. Историята на селото е интригуваща за любителите на крепости и подобни факти.
И тук местният църковен храм, покрай който преминахме носеше името на „Св.Николай”- една от най-старите църкви в Знеполе (нямам снимки- ще трябва да се поправя).
Хванахме една пътека, покрай река. Направихме си кратка разходка.
Беше доста кално и влажно. Решихме, че мястото заслужава специално отделено за него време и затова се върнахме обратно.
По пътя към Трън, оглеждах отново и отново релефа наоколо.
Удивени, запленени, Трънско омагьосва и докосва онази част от нас, която иска още и още природни красоти и емоции.
Все пак Алеко Константинов го е казал: „Българската Швейцария”, това за него е Трънско.
Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте
бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!
# Приключения в Дивия Запад-част 2
# Връх Руй
Коментари
Публикуване на коментар