Как подминахме „Клептуза”? (яз.Батак,с.Дорково, Велингард) - TOUR 54/ февруари 2014

Вече в Родопите.

Още рано сутринта пътувахме към яз.Батак. Така и така бяхме близо, надявах се да разгледаме язовира и от друг ъгъл. При първото ни и единствено  посещение в района досега, го съзерцавах отдалеч.

предишното посещение -2012 

И този път времето не ме разочарова. И този път имаше уникално небе, което така добре допълва красотата на това място. 

Леко самотно усещане, но тихо и приятно. Подухваше умерен вятър, който образуваше вълнички в огряната от слънцето вода. 

Облаците бях ниско и се движеха много бързо. 

По някое време поседнахме на едни дънери и просто съзерцавахме острова, водата, дърветата, накацалите водни птички и цялата природа наоколо, сякаш да запаметим тази картина и тя да остане все така ярка..

 

Най-накрая с големи усилия потеглихме към село Дорково. Толкова познато и в същото време непознато беше наоколо. При предишното посещение в този район целта ни беше крепост Цепина. Бях изключително впечатлена от панорамите и цялата палитра на пролетните майски цветове и в момента по никакъв начин не можех да си представя, как ще изглежда това място през февруари. Изпитвах страх, да не би случайно красивият спомен да бъде заменен от друга не толкова приятна картина. 

Днес към Дорково ни доведе "Плиоценският парк", открит през септември 2013г. Палеонтологичен музей, в който са изложени находки от плиоцена. Музеят е разположен близо до мястото, което представлява находище на кости, обявено за най-голямото такова на Балканите. Неслучайно и местността, в която се намира музея, носи името „Кокалите”.

За щастие, дори и през февруари, за мен мястото си остава магнетично. 
Вятърът беше пръснал облаците, а селото някак се бе притаило. 

 

В малкият музей с твърде интересна сграда ни посрещнаха учтиво и ни разказаха историите за тези места и за представителите, чийто кости бяха изложени. 

Входният билет беше на стойност 5 лв., като цената  включва и посещение на музея на крепост Цепина. С учудване попитахме къде е този музей. Това всъщност се оказа бившата хижа в подножието на крепостта, която предишният път бе нашата отправна точка към върха.

Най-едрият и впечатляващ представител в музея е фигурата на мастодонт. 

 

Скулптурата е висока 3.90м. Има и скулптура на изкопаема маймуна долихопитек- рядък вид маймуни, чийто кости също са били открити в находището. Експозицията включва още значителен брой истински кости, вкаменелости, а за фон има и специално озвучаване. Музеят беше нещо интересно и различно. След като разгледахме, се отправихме към едно от най-любимите ми места в България- крепост Цепина и района около нея, разбира се.  

 

До самата крепост не се качихме, но наоколо отново беше толкова красиво.

За обяд бяхме във Велинград. Поразходихме се по центъра, къде от любопитство, къде по задачи и тръгнахме към следващата цел.- Клептуза. Изключително известно място!!! Още помня снимка на баба и дядо, точно до едно от езерата. Като камбанка пък, звучат думите на една позната- „О, Велинград, толкова е хубаво там и около езерото”! През последните години съм виждала доста снимки- мястото изглежда почти като от снимката на баба и дядо- да кажем, че няма съществена промяна. Първото нещо, което привлече вниманието ни в квартал Чепино  беше следната гледка:

До болка позната картинка от Родината ни. Винаги до стратегическо важно място или път. Но на фона на облаците, изглежда супер, нали?

Малко разочароващо, тъй като до колкото бях чувала, точно в този квартал на „СПА столицата на Балканите” се намират едни от най-хубавите хотели. Вероятно очакванията ми са били твърде големи.

Разочарованието бе бързо притъпено от приближаващата от дясната ни страна теснолинейка. Откакто сме в района искам да я видя и заснема. След малко бяхме като в екшън сцена на филм, гонейки теснолинейката и също както във филм пред нас изскачаха какви ли не препятствия, които да ни спират. 

 

С различни възгласи и смях, най-накрая я настигнахме, тъкмо когато спря на спирка, но ние продължихме и се съсредоточихме- все още не бяхме видели и следа от Клептуза. Преминахме покрай огромни хотели, бетон, строежи и бетонни скелети, а след малко бяхме извън града. „ Тук нещо не е наред?” Нямаше никаква логика. Освен това предварително се информирахме, че изворът  и паркът около него се намират в пределите на града. Върнахме се обратно и какво да видим- табели, големи туристически карти, сергии, паркинг, а никой от нас не бе забелязал и частица от всичко това. Взехме да се чудим ?! Ами, много ясно- в преследване на теснолинейката, просто ей така подминахме Клептуза. "Какъв номер, само?"

В следобедните часове слънцето огряваше езерото, няколко патока се гонеха из него, а хора бяха насядали на припек в близките кафененца.

 

Клептуза е най-големият карстов извор в България. Част от водите му захранват и двете езера, за които бях чувала толкова много, а едното дори знаех как изглежда – от снимката на баба и дядо.

Може би в миналото тук е врял и кипял живот. Сега, особено през февруари се усещаше някакъв застой, разруха и самота. Добре че се случи слънчев и топъл ден. Но мястото си беше по своему очарователно. Седнахме да пием по кафе.

Лека- полека слънцето започна да изчезва,  измествано от сивотата на зимата. 

Трябваше да потегляме обратно. Вече се чувствахме поизморени от всички емоции и преживявания.

А и най-после бях доволна от факта, че съм посетила място, за което бях чувала толкова мнооооооооого.....

Следва .......

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!

ТРЪГВАНЕ:

От Варна към Пазарджик

ПРОДЪЛЖЕНИЕТО:

Знайни и незнайни пътища из Родопите