От Варна към Пазарджик, през Панагюрище- TOUR 53/ февруари 2014

Публикувано от Катя Токушева / CIELO март 10, 2014

От Варна към Пазарджик, през Панагюрище- TOUR 53/ февруари 2014

Пътуваме към Родопите, но преди да стигнем до там, имам да ви разказвам. Както се вижда от заглавието, минахме доста "напряко".

Избрахме да пресечем Стара планина през прохода на Републиката. Колкото повече се отдалечавахме от източна България, толкова повече снегът изчезваше.

Първата ни спирка беше Килифаревският манастир- една от най-любимите ми обители.

Сградите на „Рождество Богородично” са разположени на десния бряг на р.Белица.

Когато пристигнахме- нямаше други хора. Реката течеше забързано, слънцето огряваше манастирският комплекс, а бели облачета се гонеха по синьото небе. В манастира беше тихо, а градинките ухаеха на пролетни цветя.

Манастирът е основан през 14 век. Бил е опожарен и разрушен, но през 1718г. е възстановен на мястото, където е в момента. Красивата църква „Св.Димитър”- любимо обект за снимки е изградена от майстор Колю Фичето.

След кратка разходка, продължихме и не след дълго излязохме на Подбалканският път (Бургас-Карлово-София). Нямаше как да не се отбием на яз.Копринка.

От миналата есен, това място толкова ме плени, че съм си решила, винаги когато пътят ми минава от там, да се отбивам. Зная, че по всяко време язовирът ще е различен и неизменно красив и фотогеничен.

И така, днес нямаше мъгла. Стара планина се издигаше гордо със заснежените си върхове.

Вятър играеше с водата и образуваше малки вълнички, които се плискаха в брега.

Малко по-късно бяхме на Калоферската панорама.

Със затаен дъх се взирах във вр.Ботев и си спомних за лятото, когато се изкачвахме към върха, после как слизахме към хижа Рай, какви бяха мислите ни, усещанията, емоциите и накрая как вървяхме към Калофер. Това ме накара да се усмихна. :-)

Спряхме и в Карлово.Отбихме се в къщата-музей на Левски.

Беше късен следобед и време за настаняване в Клисура.

Средна гора вече скриваше слънцето, но неговите лъчи все още огряваха по-високите части на Стара планина.

Наоколо бе тихо. Последните лъчи догаряха и отраженията им в стъклата на къщичките от комплекса, измамно наподобяваха горящ огън.

След малко пленителната картина се допълни от появилата се луна.

С последен проблясък, слънцето се скри зад планината.

Едва тогава усетих, колко съм изморена. Починахме за кратко и се отправихме за вечеря в ресторанта на комплекса. Нямаше други гости- само нашата компания. Насладихме се на една забавна тиха вечер и рано, рано се тръшнахме по леглата.

Относно комплексчето (Еко-комплекс Клисура) - замислено е много добре, разполага с някои удобства, мястото е очарователно, но има какво да се желае по поддръжката.
В случая тези подробности се явяваха маловажни, защото бяхме за малко. Би било полезно бъдещите посетители да знаят какво да очакват.

На следващата сутрин рано, рано още преди закуска се разхождахме в предела на комплекса.

Денят започна с красиви пейзажи, слънце, омайни отражения, великолепно небе

и моят нов приятел.

Цяла сутрин ме следваше навсякъде. Дори накрая ме изпрати.

Продължавахме по Подбалканския път. След отклонението за Копривщица, гледките и изобщо всичко беше ново за нас. Минавахме за първи път. Бяхме набелязали да спрем до Антонският водопад, който се намира до самия път, малко преди едноименното село. Не можех да откъсна очи от панорамата пред мен. Виждаха се заснежените върхове на Рила и Витоша.

Спряхме при водопада.

Определено неудобно за снимки, а и наоколо едно сиво такова, но...

Малко по в страни имаше рекичка. Поснимах и нея.

Отбихме към село Душанци и по-скоро към местния язовир. Минахме по живописно пътче, свързващо селата Антон и Душанци. В делничен ден, хората в селото бяха наизлезли, кой по работа, кой на седянка. Усещаше се живот. Пътят излезе от селото и започна да се вие през гориста местност. Не пътувахме дълго. Когато слязохме от колата, първото нещо, което ми направи впечатление беше чистият, наситен въздух. Вдишах няколко пъти, за да се насладя на усещането. Нямаше ги ниските пухкави облаци, слънцето беше изчезнало, но гледката беше разкошна. Отраженията великолепни и неустоими.

Затаих дъх и започнах да снимам.

Не можех да спра. Пейзажите с отражения и красиво небе са най-любимата ми тема за снимки, по принцип.

Язовир Душанци е язовир на р.Тополница, която следвахме през доста голям част от пътя.

Преминахме по стената и се отправихме към близките дървета, които тихо се оглеждаха в равната вода. Спокойно и много приятно беше по това време.

Върнахме се отново на Подбалканския път и след малко от дясната страна избеляла табела ни поведе към следващата спирка- руините на Еленската Базилика „Св.Илия”.

Раннохристиянският храм се червенееше, а около него стадо телета и няколко коня, кротко пасяха.

Самият храм е датиран от 5-6 век. Разположен е в местността „Еленско”, на десния бряг на река Еленкса.

Останах очарована от природата наоколо.

Брезови горички ясно изпъкваха с белите си стволове.

Мястото е много подходящо за разходка. Базиликата сама по себе си е интересна с това, че е била от укрепен тип, т.е. около нея се е издигала каменна крепостна стена, в чийто ъгли са били разположени отбранителни кули.

Базиликата се намира на около 3км от с.Антон и приблизително 6 км от гр.Пирдоп, през който минахме след това.

Тук беше време да се отправим още на юг. От Пирдоп, хванахме отбивката за гр.Панагюрище. Времето напредваше и трябваше да ограничим спирките. Нямаше как обаче, просто ей така да подминем откритият, вече нефункциониращ рудник на Мини „Асарел Медет”.

Думите са излишни. Лично за мен тази гледка е плашеща, да не говорим за смрадта, която се носеше наоколо.

Пътят ни премина през Панагюрски колонии.

Това е село и курорт, който е разположен в Същинска Средна гора. Като курортно селище мястото става известно през 30-те години на 20 век. Първият лагер (колония) за деца, в местността е организиран през 1907г. Следва оформянето на още лагери, строеж на вили за почивка - с една дума развитие.
След 1960г. обаче, с разработването на мината, малко по на север по р.Медет, селището от курортно се превръща в миньорско.
След 90-те години на миналия век, когато мината прекратява своята дейност, мястото почти обезлюдява.