ТуК ТаМ през август –част 2 TOUR № 7 /2012

Бийп, бийп, бийп...алармата звъни...Все пак се чувствам чудесно след вчерашната дълга обиколка, особено след като ни хрумна гениалната идея да положим  морни телеса  за известно време в минералната вода на Сапарева Баня. 
Още вечерта беше решено, че ще покоряваме връх Мусала – нямаше мърдане.

Слънцето тъкмо започна да се подава,  а ние вече пътувахме към Боровец 08.08.2012  (хубава дата, ако обръщаме внимание на нумерологията)

Естествено стигнахме до лифта поне час преди да отвори, но това ни беше предимството, тъй като успяхме да се огледаме, да преценим обстановката и да открием последователността на нещата до вратата за лифта. Еее, на някой сигурно му е смешно, но за мен това беше първото качване на кабинков лифт. През всичките си минали опити, лифтовете винаги бяха в профилактика, дори и седалковите, но там имам малко повече опит- лифта на Карандила и този на Журналист (във Варна) (хахах).

Та, застанахме зад една по-възрастна двойка, която си личеше, че знае какво прави и в крайна сметка, заедно с тях попаднахме в първата кабинка на лифта, точно в 08.30 ч. сутринта. Страшно се изкефих. Оказа се, че двойката са планинари от години. През целия път бъбрихме за интересни места, а те ни даваха напътствия, тъй като предния ден се пробвали да качат Мусала, но стигнали само до заслона. Днес бяха тръгнали отрано и решени да покорят върха, както и почти всички от опашката. Благодарение на получената от тях ценна информация си направихме сметка колко време ще е необходимо, за да стигнем до върха и да се върнем обратно, за да хванем последния курс на лифта. „Е, вие сте млади ще успеете”, каза по-възрастната жена. Ние се спогледахме и аз: „Не съм съвсем сигурна за себе си! Все пак вчера цял ден обикаляхме по Рилските езера!””Качихте ли се на върха на езерата?”; аз:”Ооо, даааааааа!” гордо, гордо, а Никола едва сдържа смеха си. (Седемте Рилски езера)

Още преди 9.00ч. бяхме на горна лифтена станция Ястребец. Отново няма как да се въздържа. Страхотна красота. 

Знаех, че пътя до хижа Мусла се минава бързо и няма баири, но въпреки всичко хората ни задминаваха, а двойката от кабинката излетя и дори не ги виждахме. По някое време достигнахме хижата, на която правеха ремонт. 

езерото до хижата (Седмото от Мусаленски езера)

 Починахме малко и за мой най-голям ужас започна великото изкачване. Все още не мога да си изградя някакво темпо и да не се задъхвам толкова. До следващото езеро вече бях спряла всякаква комуникация. 

Опитвах се да не мрънкам, всъщност изобщо не говорех. На пук, зад нас (за съвсем кратко), а после и пред нас,  вървеше една девойка, която обясняваше как това и е седмият преход за два месеца. Изобщо  не се запъхтяваше, а говореше ли, говореше и махаше с ръцете като войник...Стана ми още по-тъпо. 
На следващото езеро просто вече не мога да опиша как се чувствах. Прибрах дори фотоапарата- не ми се снимаше. Никола каза, че ето ей там се вижда заслона, почти не останало. Видях някакви прътове зад едни канари и си викам : „Е, до там ще издържа”. Преди да започнем да вървим нагоре, решихме, че живи или умрели в 13ч трябва да  да се връщаме. Толкова много спирахме заради мен, че ми се виждаше непостижимо. По-нагоре, започнах да получавам и комплекс за малоценност, буквално- всички ни изпреварваха. Хора всякакви...и пак някои само с по една бутилка вода...Вероятно всеки ден са там..Деца на по 3 години- бягат ли бягат...и аз....пъхтя и само стрелкам с очи. С почти последни усилия, виждам как достигаме въпросните прътове, които се оказаха жалони за зимната маркировка и като някое дете, на което са му  откраднали близалката :”Ама, къде е заслона?”. Никола, посочи с пръст и каза: „Ей, онова там, синьото, триъгълника”. „Е..не, това не е истина- край! Къде въобще съм тръгнала!? Мисля: Какво да правя сега?!!” и питам: „Ама, ти сигурен ли си, че ще успеем да се качим, че и да се върнем!!!?”- почти през сълзи...”Ами да тръгваме”! Мислено: ”Ех, трябва да продължа, дори да е само заради Никола...не мога да се откажа тук в нищото, поне до заслона да стигна”... Започнах да си мечтая, как ще си взема един чай и ще си поседна...взех и кардинално решение, че до самия връх няма да се кача...Може и да съжалявам за това след време, но просто усещам, че днес не е моят ден...Гледайки си в краката, които вече едвам ме носеха, продължихме нагоре...В един момент вече заслонът придоби истинските си размери. С последни силички, отидох да търся местенце, където да се просна и да не мръдна повече...

.

пирамидата на върха

Хапнахме набързо и Никола се изстреля към върха. Аз почти си легнах на една тревица, подпрях се на един камък и най-после се отпуснах, за да се насладя на цялата красота наоколо. Върхът изглеждаше много близо. А хората се виеха в индийска нишка нагоре. Дори вече виждах първите качили се от лифта и двама човека, които слизаха, явно пренощували в околностите. Дадох на Никола апарата да снима, а аз взех бинокъла, за да го наблюдавам отблизо. Пиейки си чайчето, подробно огледах пейзажа наоколо. Леденото езеро разпръскваше светлината навсякъде. Печеше доста силно, но беше и хладно.. Всички пристигнали си правеха почивка и продължаваха нагоре. Честно да си призная, наистина исках да се кача. Все пак това е най-високия връх в България. Гледките от върха си заслужават.  Никога не съм си представяла, че ще съм на това място. Но не съжалявам, че стигнах и дотук.

По едно време, до заслона вече нямаше почти никакви хора. Всички се качиха. Наблюдавах Никола, колко бързо минаваше по пътечката нагоре. „Хубаво, че не отидох, само щях да го бавя”.. И след няколко минути, вече ми звънна и каза да погледна нагоре. „Да, той е на върха, какъв кеф”.  

метеорологичната станция

Леденото езеро, заслона и в далечината лифта

Маричини езера

Връщането беше много приятно.. Гледките са възхитителни..

Езерото до хижата

Въздухът е чист и свеж. Почти към края на прехода, вече се усещах в безтегловност .Пред нас изникна последното препятствие- баира преди лифтената станция.

снимката е направена на отиване, но тук се вижда баирчето- за тези които не са ходили

 Този път подходих философски и започнах да си мисля за басейна и минералната вода- как благотворно ще се отразят на изтерзаното ми тяло. Самата мисъл ме успокояваше достатъчно, за да не обръщам внимание на баира. Лека-полека със зигзагообразни движения качихме препятствието.. Видяхме камък, на който пишеше финал и побързахме да увековечим момента. 
Гледките на следобедната светлина – сами си изберете епитетите. 

От лифта този път, успяхме да различим много повече обекти, тъй като видимостта беше доста добра в сравнение със сутрешните часове, но не и за снимки.

Да си призная, почти не си спомням пътя обратно до Сапарева Баня, но помня как се изстреляхме, колкото се може по-бързо към басейна...

Равносметката –Рила отново ни плени със своята красота; денят беше превъзходен; чувствахме се пречистени.

И да...ще трябва да се върнем..Не бих отказала да пробвам отново, а една такава разходка си струва...

Поздрави на всички планинари- завиждам ви благородно  :)

Следва........

* Повече снимки на страницата ни във Фейсбук :    

 TOURS by Cielo

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!

# ТуКТаМ  през август - част 1 

# ТуК ТаМ  през  АВГУСТ- част 3