четвъртък, август 03, 2017

Един (не)обикновен уикенд в Приморско- TOUR 107/юни 2017 - ЧАСТ 2


Вълчаново кале , залив Св.Параскева и Маслен нос 
от другата страна


Вечерта в Приморско, прекарахме лутайки се из малки улички и търсейки подходящо място за вечеря. Имаше много туристи, най-вече чехи. Дори черните дъски пред заведенията, обявяващи предлаганите специалитети и цени, бяха изписани на чешки. Междувременно в края на отиващият си ден погледахме и в посока на Маслен нос.



      На следващата сутрин, веднага след закуска, отскочихме до близкия магазин, за да се снабдим с нещо по-простичко за хапване, което да ни подкрепи по-нататък през деня. Прибрахме скромният си багаж и потеглихме в посока на Бегликташ.
Точно преди отбивката за светилището, спряхме и паркирахме отсреща под дебелата сянка на няколко дървета. Тръгнахме по тясна пътечка през поляната, покрай „Долменът“ и продължихме към гората. Нагоре, пътечката се разшири в черен път. Перспективата да изкачвам баир под засилващата се топлина на слънцето и да стигна до купчина камъни (останки от кале) не ме очароваше особено. 
В главата ми постоянно имаше картина на морето и как топя краката си във водата и то не къде да е, а на залива Св.Параскева. 
Миналата пролет бяхме стигнали до него при посещението ни на Беглиташ. През есента, отново бяхме в района и тогава открихме друг възможен път до залива , който нямах търпение да изследваме.
Малко по-нагоре, в страни от пътя имаше плоска скала, като площадка, от която се откриваше красива панорама към Приморско и Странджа. 


Разбира се отбихме се за кратко.
Още нагоре имаше друга група интересни скали, а и теренът стана равен.

Навлязохме в рядка горичка и пътека завладяна от висока трева и много цветя. 

Преминавайки по нея, излитаха разноцветни пеперуди. 


Спуснахме се надолу и пак надолу. Табела предупреждаваше за пепелянки, което ни накара да бъдем по-внимателни къде стъпваме и да гледаме в краката си, което пък никак не ми се отдава. По-нататък навлязохме в по-гъста гора с огромни камъни, подобни на тези на Бегликташ, всеки със своята форма. Ето един, който ми заприлича на гигантски бургер.

Пътеката беше обрамчена отвсякъде с вечнозелият храст, известен като миши трън или  бодлив залист (Ruscus aculeatus). Понабодохме се де, не е като да не сме. Достигнахме до местност Вълчаново кале. Първо се втурнах към панорамата откриваща се към морето и река Ропотамо. 



После навлязохме навътре. Попаднахме сред още огромни късове, малки скални пещери, останки от стена и всичко свързано с руините на едно кале. 


Излязохме до „Лъвската глава“, която трудно можеше да определим като такава, когато бяхме до нея. Откриваше се страхотна гледка. 


Обмисляхме да си направим пикник на камъните, но една спотайваща се пепелянка бързо ни отказа от идеята.
Без да почиваме тръгнахме обратно. С доста бързо темпо, пресякохме гората с бодливия храст, излязохме на открито, където на пътеката срещнахме бебе пепелянка. За малко да го стъпча. Но го видях навреме. С все такава бърза крачка за нула време стигнахме до пътеката с многото пеперуди, където си устроихме скромен пикник. И най-накрая се запътихме да обследваме новият, поне за нас, път към залив Св. Параскева.
⇨ С колата продължавате напред след Бегликташ, докато стигнете бариера. От там (пеш) пътят води до устието на р.Ропатамо, за което ще ви разкажа друг път. 
Някъде по средата на пътя има отбивка на дясно, започваща с асфалт и преминаваща в черен път.
Маршрутът е идеален за мен. Огромни поляни, гора и природата. Последвани от стръмно спускане. И ето ни на залива. 

Веднага хвърлих обувките и се втурнах към камъните, където се настаних удобно и потопих краката си във водата. Няма такова удоволствие. Бързо привлякох вниманието на дребни рибки и нещо като скариди, които нападнаха босите ми пръсти. 

Постояхме известно време на камъните, препичайки се на слънце и доволно разхлаждайки се в морската вода.

След целият този релакс продължихме по пътека, виеща се по скалистият бряг.  На моменти пътеката изчезваше и импровизирахме. Тревата беше суха, земята камениста и обрасла. 

Шумолене. Пак шумолене. Тлъст смок обикаляше наоколо, но го стреснахме и той се шмугна между камъните.
Още малко напред и вече виждахме фарът на Маслен нос, както и мястото, откъдето предишният ден съзерцавахме брега насам.


Тихо, спокойно, нямаше хора- само ние, някоя прелитаща птица и змиите. 


Отново смок, който първоначално не ни забеляза, но тъй като умирах от страх (беше на два метра от мен), се направих на клоун. Веднъж видял ме, смокът така се уплаши и търти да бяга с бясна скорост, та буквално прелиташе над по-големите камъни....
Стана късен следобед, а по небето запъплиха огромни маси, тъмни облаци, затова решихме да се връщаме обратно.
Все още не бяхме открили обаче параклисът “ Св.Параскева“.  Вместо да се върне през плажа на залива, заедно с мен, Никола се шмугна в гъстата растителност , която заобикаляше залива.

Когато стигнах до пътеката, която трябваше да ни изведе обратно нагоре към гората и поляните, той ме посрещна с победоносен поглед и усмивка.
Беше го открил.
Всъщност очаквахме параклисът да е все още действащ, но за жалост това бяха само руините от него.


Поседяхме известно време и после се върнахме обратно на пътеката. Докато вървяхме нагоре, обрисувахме възможни картини от миналото, как хората са идвали до него, как точно са избрали мястото и още десетки догадки.
Бързо се върнахме отново на асфалтовия път в резервата. Чувствахме се удовлетворени, достатъчно изморени и готови да се прибираме (към Варна).
Е, разбира се, направихме още не една, ами две отбивки.
Вечеряхме до пристанището в Несебър, докато попивахме от тамошната атмосфера и анализирахме изминалият уикенд.
След това, почти през целия проход (Слънчев бряг - Обзор) валя дъжд. Точно, когато бяхме стигнали до Бяла, дъждът спря , а слънцето се опит да огрее края на деня.


Отскочихме до пристанището. Въздухът беше чист, свеж, точно като след дъжд.



И ей така, уикендът отмина, оставяйки своя отпечатък.
А работната седмица, всички дребни грижи и ангажименти ни погълнаха отново....

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!






понеделник, юли 17, 2017

Един (не)обикновен уикенд в Приморско- TOUR 107/юни 2017 - ЧАСТ 1


Маслен нос


Време, време, време...минава толкова неусетно покрай ежедневни грижи, радостни моменти, всички проблеми и неизбежни случайности. Имам чувството, че живея на бързи обороти. Напоследък дългите бягства ни се изплъзват, но някак успяваме да  грабнем нещичко през уикендите или дори само няколко часа от съботният ден. Повечето пъти всичко става почти спонтанно и без обикновеното планиране, но поне нещо се случва.. ..
Изоставаме обаче с това, което сме събрали. Толкова интересни моменти и красиви места, които искаме да споделим с вас...
...................
В средата на юни, планирах един от уикендите, да хванем пътя и да избягаме още по на север. Да наемем някое бунгало на плажа и просто да се слеем с природата. Без никакви конкретни намерения, освен морето, изгревите, тишината и спокойствието.
Седмица преди това, решаваме, вместо на север да отскочим на юг до Приморско, където сме оставили недовършени „дела“, като Маслен нос, Лъвската глава - ей такива работи.
Резервирахме нощувка в хотел около началото на резервата „Перла“ и вече чакахме с нетърпение малкото си бягство.
Няколко дни преди това, синоптиците предупреждаваха, че времето ще се влоши и предвиждаха силни и поройни дъждове. Точно около Приморско се очакваха значителни валежи, което малко ни вкисна. Опитахме да отменим резервацията за следващият уикенд, но в хотела нямаха свободни места за тогава.
И така рано сутринта в събота, в средата на юни, след една наистина натоварена седмица, потеглихме към Приморско, решени че ще действаме според ситуацията.
Излизайки от Варна времето не вещаеше дъжд, но колкото по на юг отивахме, толкова повече облаци покриваха небето. Имаше лека мъгла, а морската вода беше в онзи очарователен, тюркоазен цвят, дължащ се на цъфтежа на фитопланктона.
Първият кадър, който запечатахме тогава беше от завоите, малко преди Слънчев бряг. 

От там нататък направо се изнервихме, докато стигнем до Приморско. 
Движението беше натоварено, бетонът направо ни задушаваше. В Бургас пък започна да превалява.
В Приморско пристигнахме почти по обяд и побързахме да се шмугнем в горите на бившата резиденция „Перла“. Вече имаше солидни групи от хора към и от плажовете, предимно чужденци и се усещаше, че сезонът е започнал.
Открихме пътя, който трябваше да ни отведе до Маслен нос. Взехме си най-необходимото за краткия преход и с нетърпение закрачихме напред. Беше облачно, а зелената гора ни защитаваше от задуха.


Спряхме на първото заливче, което ни привлече. Облачното време придаваше още по-силен контраст на цветовете и всъщност осъзнах, че това си е истински късмет, за което благодарих на ум.

Водата беше гладка и спокойна. Съвсем леки вълнички се разбиваха в камъните на брега и едвам забележимо поклащаха една лодка, закотвена малко по-навътре.
Извън гората беше задушно и лепкаво, но все пак изключително приятно за разходка.
Продължихме по пътя. Разминахме се с три джипа, натоварили туристи, които вече се връщаха. И още по-добре. Надявахме се времето малко да ги постресне и да не правят нови курсове.
Промушихме се между високите треви и излязохме до брега, на камъните, за да се полюбуваме на гледката, която се откриваше пред нас.

Поляните на Странджа бяха отрупани с шарени, горски цветя. Лекият повей на вятъра поклащаше тревите и ги караше да шумят. Чуваха се птички. 

Пътят вървеше през гората.

След около 3 км решихме да се спуснем към морето и да си направим почивка. 
Нямах търпение да потопя краката си във водата. 

Веднага след като стигнахме на камъните, събух обувките, навих дънките, взех си един сандвич и потърсих удобно място, където можех да стоя във водата. Още от първият досег с морето сякаш чух „цъсссс“ и усетих, как цялото натрупано през седмицата напрежение и жегата от вървенето се оттичат от мен. С всяка следващо докосване, морската вода отмиваше всички тези негативи. 
Стояхме и се наслаждавахме на това усещане, мириса на водорасли и простора открил се пред нас.

Вече виждахме и Маслен нос, към който се бяхме насочили. 
В подножието се белееха чадъри, което ме наведе на мисълта, че вероятно ще се предлага студена бира. И започнах да си мечтая J
Отново продължихме напред. Достигнахме разклон и решихме да се отбием по пътеката в ляво, която всъщност излизаше от северната страна на носа.
Беше открито, а небето толкова кобалтово-синьо и сякаш всеки момент щеше да се излее. Контрастът на цветове наоколо направо ни завладя. 


Изви се силен вятър и побързахме по пътеката към ръба на скалите. Панорама на север и „канали“ прокопани от морето, врязващи се в скалистият бряг. 

И само като си помисля, как в ранната пролет се възхищавахме на „Каналът на любовта“ на о-в Корфу (ще ви разкажем някой друг път за това) и без да знаем, че и в района на Приморско си имаме подобни. Чувствам се леко засрамена.
Не направих  дори два кадъра и усетих първите капки дъжд. Побързахме обратно по пътеката, за да влезем отново в гората, където се надявахме, дърветата да ни защитят, поне малко от дъжда. Е, извадихме си и чадър. Беше малко комично. Разходка сред гората с чадър, но поне все още бяхме сухи. 
Няколко крачки по-напред и една след друга заизкачаха малки сгради, огради и параклис. Параклисът „Св.Никола“.  

Чуваха се гласове.  
Все така с чадър в ръце, достигнахме до обрасла в бурени желязна порта, отвъд която се намираше старо, военно поделение и фарът на Маслен нос. 


В страни видяхме паметник и табелата указваща, че сме достигнали целта си.


Дървен парапет и стръмни стъпала водеха в подножието на носа, където бяха белите чадъри и разбира се малко капанче, предлагащо студената бира, за която бях започнала да си мечтая одеве. Дъждът беше спрял още докато слизахме, но подплашил няколкото човека наоколо, които похапваха рибка и пиеха бира, скрити под покрива на капанчето. Така малкото плажче изглеждаше самотно и в същото време толкова очарователно.


Барманът: „Вие пеша ли дойдохте?“
Аз: „ Мхм“
И той: „Ще повали май?!“
Аз (супер спокойно, нали вече бяхме достигнали целта): Нищо, подготвили сме се!“




След кратка почивка, колкото за една бира и малко снимки тръгнахме обратно, като не пропуснахме да кривнем по онази пътечка, която извеждаше от северната страна. 


Обиколихме „каналите“ и планирахме следващият ден, загледани насреща, където беше заливът „Св Параскева“, откъдето се канехме да погледнем към „Маслен нос“.


Доволни, че дотук нещата вървяха повече от добре, спрямо очакванията, закрачихме обратно по вече познатият път, отклонявайки се тук-там за по някой и друг кадър. 



Малко преди заливът, който беше първият на идване, заваля.

Въпреки че гората ни осигуряваше известна защита, наложи се да сложим дъждобраните, с което вече знаех, че снимките приключват.
Бяхме почти към края на прехода...

И все пак заваля, но бях направила достатъчно снимки, бяхме стигнали до Маслен нос и всъщност не ни пукаше особено.
Вървяхме си по горската пътека, а дъждовните капки барабаняха по найлона на главите ни.

Следва....
Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!