неделя, януари 12, 2014

Съботно море- TOUR 51/ януари 2014



Тази година зимата е все още доста топла, няма сняг и е някак сиво. Къде да отидеш? Какво да видиш? Кое е това място, което ще помогне на сетивата да се отпуснат? Да се насладиш на природата? 
В такива случаи брегът и морето се оказват особено благоприятно място за релакс. Красиво е дори през зимата. Със сняг или без сняг.
След няколко дни на гъсти мъгли, първата събота от новата година,  към обяд вече упорито печеше и завесата се повдигна, макар и за няколко кратки часа.
Изпитвахме нужда да излезем и решихме да си  направим разходка из Морската градина (Варна). Тръгнахме от Делфинариума  до самия край градината- в района на Почивка. От там се спуснахме и преминахме по цялата алея до морето. 

 

Спряхме на плажа на трета буна. Водата беше спокойна, а по брега морето беше изхвърлило хиляди камъчета, в най-различни цветове.

 

 

Леки вълни заливаха брега. 


 

Мъглата отново започна да спуска пипалата си, а силата на слънцето отслабваше. 
Топлината на слънцето действаше като притегателна сила. Гъмжеше от хора- всеки излязъл на въздух- влюбени млади, дечица, колоездачи, бегачи, други с домашните си любимци. Усещаше се някакво раздвижване.
След още няколко минути едвам различавахме върховете на високите сгради. Мъглата упорито се спускаше над града. 

За един кратък миг успях да уловя последните слънчеви лъчи, отразяващи се на повърхността на морската вода. 

Продължихме чак до центъра, откъдето доволни от дългата разходка се прибрахме.
Следващата събота,  отново беше слънчева и топла 
Още от сутринта слънцето грееше ярко, нямаше помен от мъгла. Крещящата нужда от връзка с природата, отново започна да надделява. Този път обаче предпочетохме по-усамотено място, далеч от тълпата и градската шумотевица. Насочихме се към „Пашадере”. Нещо като традиция- всяка зима, поне веднъж си правим дълга разходка по брега. Пропуснахме обаче миналата зима. Доста неща се бяха променили от тогава.
Решихме да се отбием към Черноморец (курортна местност до Варна). Нямах търпение да сляза до морето. За жалост, изложението е такова, че плажът в ранния следобед вече беше в сянка. 

 

Пеш, поехме по една тясна пътечка към „Пашадере”. Минахме през малката горичка и с ужас установихме, че пътечката е станала още по-тясна. Къпинови храсти и разни  драки ни деляха от пропастта над морето. Започнахме да се спускаме. По принцип си е стръмно, но сега сякаш беше още повече и в един момент, просто последните няколко метра, отвеждащи до плажа, просто липсваха. Всичко беше пропаднало. След малко забелязахме  табелка „към плажа”. Свихме по друга пътечка. На една стръмнина, някой се беше погрижил да скове дървена стълбичка-паянтова, но свърши работа. След това към едно дърво беше завързано дълго въже- за такива като мен, които се боят от височини. Хванах се здраво и започнах да слизам по стръмнината. Чувствах се като Тарзан, но на плажа. Още няколко крачки и вече бяхме на камъните. Самото начало на плажа беше огряно и на завет. Водата беше кристално чиста.

Тъкмо да се установим на плажа и забелязахме, че голяма част от високия хълм се е срутила. Освен шума на плискащата се вода, доловихме и съвсем слаб шум от спускаща се земна маса. Като се загледахме, забелязахме, че пластовете за сухи и напукани. При най-лекия повей на бриза, земна повърхност се свличаше на съвсем фини струйки, право надолу. Хвана ни шубето и за всеки случай се преместихме на големите камъни, които пък си бяха идеални. Хвърлихме якетата- беше толкова топло и приятно. Нямаше смисъл да продължаваме по-нататък, защото след има-няма час, слънцето щеше да е зад височините. Мястото, което си избрахме до последно трябваше да бъде огрявано. Така и стана. Правихме си снимки, разглеждахме подробно всичко наоколо. 

 

 

В далечината се чуваха хора. От време на време и други разхождащи се преминаваха край нас. Кой вече се прибираше, кой тъкмо слизаше. Всичко на всичко две двойки, един самотник и двама приятели. Обиколих, за да си намеря подходящи камъни и си направихме пирамида. 

 

 

Наслаждавахме се на пълни обороти на приятното време, на простора пред нас и спокойствието наоколо. Беше толкова ясно, дори луната се виждаше. 

Когато и последният слънчев лъч изчезна се върнахме обратно. 

 

Има една полянка, на която навремето имаше скована дървена вишка- отдавна изгорена за нечие барбекю. Все още съществува поне пейка. От там гледката е просто невероятна. На високото, слънцето все още огряваше целият град. Виждаше се чак Калиакра.
Чувствах се волна като птичка.
Тръгнахме си спокойни и заредени с енергия.
Благодаря ти моренце!



 Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!

Няма коментари:

Публикуване на коментар