сряда, август 21, 2013

Никога не се отказвай! (Преход в Централен Балкан)- TOUR 39 юли 2013- част 2



Връх Ботев- Тарзанова пътека- хижа Рай-Калофер

През последните няколко години все си мечтая за хижа Рай и Райското пръскало. Чела съм и съм слушала какво ли не. Винаги, обаче ме тормозеше една мисъл-изкачване, време 4 часа от Калофер до х.Рай (но едва ли за мен)..”все някой ден, все някой ден...и това ще стане”.
Поотпочинали започнахме спускането от връх Ботев. Вятърът продължаваше да духа. 


Ето и вечната пряспа, от която води началото си р.Пръскалска, която пък захранва водопад Райското пръскало.

В началото бях доста ентусиазирана, тъй като вече вървях надолу, но и това придоби своите недостатъци.

Колкото по-надолу се спускахме, толкова ставаше по-топло, а каменистата повърхност ме караше непрестанно да се суркам и да „бия спирачки”, от което ми се набиваха пръстите на краката („Само, ако знаеш какво те чака, няма и да смееш да се оплачеш”).

Надолу, надолу и „Я, ето я хижата”. Не мога да повярвам на очите си.

Вътрешно бях толкова щастлива. Знаех, че в разгара на лятото водопадът ще е маловоден, но това не попречи и за миг на обзелото ме нетърпение и вълнение.
Точно в началото на Тарзановата пътека, за която изчетохме и изгледахме всевъзможни материали, решихме да направим по-голяма почивка. Честно казано всички бяхме леко притеснени, защото знаехме, че е доста стръмно.По-краткият, но доста стръмен и труден маршрут от вр.Ботев към хижа Рай, през Джендема- това е Тарзановата пътека. Като се има предвид и моят страх от високо, който се проявява в невъзможен контрол на крайниците и залитане в различни посоки, проявяващ се когато си реши, нещата не бяха никак розови. Смело се спуснахме в следващото приключение. 

Стръмно, през скалите, държейки се за помощните въжета започнахме бавно да се спускаме към хижа Рай. 
В един момент въжетата изчезнаха и една тясна прашливо-камениста пътечка се виеше напред, а отстрани заплашително се тъмнееха скали и пропасти. 



Случваше се да гледам единствено в краката си и в ляво, държейки се за ръката на Никола, защото паниката вземаше връх. Дванадесет килограмовата раница също допринасяше за неудобството и не толкова тежестта, колкото трудността да преценявам движенията си с този товар.  Отново имаше моменти на мърморене, но този път ужасно много. Отново си задавах въпроса „Къде изобщо сме тръгнали?”, а дори се чувах да казвам „Никакви високи планински преходи повече!”. Вече ужасно ни боляха краката!!!. Всяко спиране водеше до отвратително чувство при тръгване. По едно време категорично се отказахме да спираме. Вече наистина усетихме тръпката. На въпроса „Усещаш ли тръпката?", отговорът на  нашата сладка спътничка, важещ изцяло и за нас самите беше следният: "Усещам я да, навсякъде, в краката, в гърба,...!” Колкото и да слизахме хижата ни се струваше все по-далеч.

 Гледки като тази
за части от секундата преобръщаха всичко. Даваха отговор на въпроса: "Какво правя тук?"
Срещнахме една група, тръгнала към върха. И те, горките се чудеха посоченото време от 2 часа и 30 минути за кого е, включва ли почивка ...Определено, отдавна сме се научили да слагаме по някой и друг час отгоре. 
Надолу, надолу, вече всяко заобикаляне на магарешки и конски мини ми струваше доста усилия. Не си усещах палците на краката. Какво говоря? Тялото ми се движеше на самоход.  И ето вече сме в подножието на водопад Райското пръскало 124,5 м- най-високият водопад на Балканите. Никак немаловажен факт!

Една осъществена мечта. Като един психолог, мога да заключа, че не всеки би се почувствал така. Това е важен момент за моя мироглед и според моите ценности. :)

Въпреки че водата едвам се забелязваше, поляните отрупани с билки и цветя бяха достатъчни да допълнят тази красота.

До края на вечерта вече знаех защо мястото е кръстено така- ами много просто защото е РАЙСКО. Настанихме се в хижата. Прозорецът на стаята ни гледаше към водопада. Просто идеално.Стаята беше топла и уютна. Ударихме по един горещ душ, който се отрази супер благотворно на телата ни. Но това е трудно да се опише, трябва да се усети тръпката. По-късно вечеряхме набързо и решихме да излезем навън на въздух до хижата. Още от хижа Плевен се бях снабдила с малка бутилчица 0.250 мл червено вино (за разпускане), която беше предназначена за заслона.Там всичко беше по поръчка, но бях решила да не разчитам на случайността. За съжаление тогава нямах нито настроение, нито желание за пиене. Решихме да си я поделим след вечеря. Това беше най-хубавото червено вино, което съм пила досега. Първо, че го мъкнах чак от хижа Плевен, второ наистина имах нужда от загряващата течност и трето, какво по-хубаво от това да си с любимият си човек, на райско място, до което си стигнал „само ти си знаеш как” и защото това е осъществена мечта!!!!Най-сладкото вино! Докато се наслаждавахме на спокойствието и последните слънчеви лъчи близо до хижата, до нас се приближиха няколко коня, а едно малко конче си изпроси да бъде поглезено.


Невероятно приятно се чувствах. Единственият проблем беше в слизането и изкачването на стъпала. Ужасна болка в краката, но се преживява. Тази нощ спах спокойно, а на сутринта точно преди  алармата да звънне, станах. Бях отпочинала и бодра. Набързо се облякох , взех апарата и излязох навън. Все още беше тъмно, нямаше никой, а аз с нетърпение очаквах изгрева.

И ето, слънцето започна да оцветява небето. 



С всяка изминала минута цветовете се променяха. Малки облачета се гонеха  раздухвани от вятъра.







Не зная колко време бях навън, но това беше кулминацията и вече бях сигурна, че всичко, което преживях и изтърпях си струваше. Този момент, който ще помня вечно. 







Малко по-късно вече закусвахме навън. Конете, които снощи си пасяха спокойно около хижата се отправиха по своите задачи. 

Туристи започнаха да щъкат напред-назад. Веднага след закуска потеглихме към местност Паниците. Трудно ми беше да откъсна поглед от Рая. 

Преминахме по тясната пътечка, през цветните поляни 

и достигнахме до табелата, която сочеше следваща ни цел- Калофер.

Отново духаше доста силен вятър. Предстоеше спускане- всяка крачка беше съпроводена от доста силни болки. С влизането в гората, вятърът вече не се усещаше. Само се чуваше в клоните на високите вековни дървета. Започна стръмно .


Беше много приятно.Постепенно и силната болка поотмина. Все пак " Клин, клин избива". Може да се каже, че вече свикнах и с раницата на гърба си. Бяхме решили да спираме по възможност по-малко, защото ни чакаше доста път-около 13 км. Първата спирка беше до малка водна каскада на р.Голяма Бъзовица. 

Тук там посядвахме за по 5 минути или да похапнем набързо. По едно време започна някакво изкачване, знаех че ще е за кратко, но определено не ми допадна. Излязохме на площадка, където имаше доста хора, повечето бяха за към хижата. Освен нас към Калофер се придвижваше група чужденци, които засякохме предната вечер в хижата.  По-късно разбрахме, че до тук се стига с джип и относително се намалява времето до хижа Рай (около 2ч.30 мин.). Откриваше се разкошна гледка към Райските скали и вр.Ботев. До тук бяха стигнали и конете, които изпратихме рано сутринта. От тук насетне следваше само равно и надолу.



Разгорещено говорихме, играхме си на разни мисловни игри и виждахме как малко по малко наближаваме Паниците. Извадихме късмет, че през местност Параджика постоянно ни следваха облачета и не усетихме слънцето, защото в противен случай, пътуването ни щеше да е ужасно. Няма дървета, няма къде човек да се скрие от жегата. Влязохме в гора, после вървяхме по ужасен прашлив терен, по който буквално липсваха пътеки. Почвата беше изронена, по-скоро прокопана вероятно от вода. Много труден терен. И ето до нас започнаха да достигат звуци от музики, викове и т.н. „Добре дошли в цивилизацията”. През цялото време се чудех как е възможно човек да извърви всичкия този път нагоре. Тъй като беше петък, доста хора вървяха по този път. Всички към Рая. Бях доволна, че нашият маршрут беше от Север. Дали някога пак ще имам възможност да посетя хижа Рай?
Най-накрая достигнахме Паниците. На една голяма поляна се подготвяха за празника на града „Св.Кирик” на следващият ден. 

Пътят ни минаваше по поречието на р.Тунджа. Около реката  имаше разположени палатки, хора щъкаха наоколо, музики ехтяха от всички краища. Малко по-късно бяхме вече в хотела си. 

Удобствата си  казаха думата. След кратка почивка, въпреки че бяхме вървели цял ден се спуснахме към центъра на Калофер. 



Разходихме се, хапнахме сладолед и се върнахме за вечеря. Не случайно бях избрала хотел „Панорама”. От него перфектно можеше да се наслаждаваме на гледката към целия Калофер, Райските скали и връх Ботев. Имахме идеалната възможност да виждаме къде сме били през изминалите няколко дни.


На следващият ден вече пътувахме обратно към Варна, като денят беше изпълнен отново с премеждия покрай родното БДЖ, но все пак нещата се подредиха.
Бях наистина щастлива, че плановете ми се осъществиха. Времето беше на наша страна, не срещнахме мечки  и в крайна сметка реализирах една от мечтите си.
Ако човек си поставя осъществими цели, рано или късно мечтите се сбъдват!
..........
Измина почти месец от дните ни в Стара планина. Вече съм готова за следващият планински преход, каквито и усилия да ми струва!
КРАЙ!!! 


Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!


 Никога не се отказвай- ЧАСТ 1

 


 

 

 

 

 

 



понеделник, август 19, 2013

Никога не се отказвай! (Преход в Централен Балкан)- TOUR 39 / юли 2013- част 1



Хижа Плевен-заслон Ботев- връх Ботев


Това е идеалното мото на следващите две публикации, отразяващи местата и събитията, на които бяхме в рамките на 5 дни.
Честно да си призная никога не съм се виждала като участник в планински преход, от хижа на хижа, по върхове, през „Джендеми” и т.н. 
Като ученичка, никога не съм ходила на екскурзионно летуване в планината по простата причина, че такова нещо изобщо липсваше  в моето училище.
Отдаде ми се възможност да попадна в истинско приключение, което си беше тест на физическите, психическите възможности, търпението, израстването и осъзнаването, ако щете.
Спирам с  разсъжденията.
2013 година, смело можем да категоризираме като „Годината на Централна Стара планина”., докато миналата беше „Годината на Рила”. След пролетните кратки преходи до хижа Плевен, Видимското пръскало и подножието на вр.Марагидик (за него все още не съм ви разказвала), беше въпрос на време да довършим поредната мисия- покоряване на връх Ботев и среща с Райското пръскало..
Това беше най-трудно планираната и организирана обиколка, която сме правили досега. Не очаквах всичко да се развие според плана, но цялата организация беше предизвикателство и за  мен  самата.
Ще се впусна в малко подробности-първоначалната ми идея беше да се възползваме от лифта до Сопот, с който да спестим по-голяма част от изкачването на планината. След като разучих всички хижи и маршрути в района, тази идея беше безполезна. Маршрутът от хижа Добрила до връх Ботев е за по-опитни туристи, а не за аматьори като мен. Така се заформи следният план- качваме се от хижа Плевен, достигаме вр.Ботев, от там през Тарзановата пътека и слизаме на хижа Рай, а след това в Калофер.  Тази схема ми допадна доста, защото всъщност преминаваме от Северна в Южна България, пеша, през най-високата точка на Стара планина- вр.Ботев. Оставаше въпросът как ще стигнем до изходната точка и как ще се върнем обратно.Ако щете вярвайте, отне ми повече от две седмици да организирам транспорта. Всичко, което откривах като възможност се проваляше. 
Хора, ако нямате автомобил е почти невъзможно да стигнете в Априлци!!!!
Не бяха комбинации от три влака, които пък не се засичаха по разписание с никакви автобуси и само се губеше ценно време. Плевен, Ловеч, Троян- не се получава и това е. Тъкмо, когато си помислих, че успях да открия вярната комбинация- отново  ударих на камък. Автобусът от Плевен до Априлци, който се е движел вторник и четвъртък, сутрин и вечер беше спрян. Благодаря се, че навреме се свързах с автогарата в Плевен. Почти в безизходица, ровейки в гугъл, намерих контакти на частни таксита в Априлци. Същото нещо трябваше да организирам и от местност Паниците до Калофер. Реших, че точна и коректна информация ще получа от местния туристическо- информационен център. Да, ама не. След двудневни опити да се свържа с въпросния център по какъв ли не начин, попаднах на някакъв сайт и учтив админ ме информира, че центърът не работи. Някакво сдружение се било разпаднало. Посъветва ме да се свържа с „хотели и други такива”. Все пак човекът помогна. И така от сайтове на „хотели и други такива”, най-после довърших маршрута. Хората се оказаха услужливи. Известни проблеми имах и с точният влак, който да ни прибере обратно. И така картинката беше сглобена, уточнихме датите и две седмици преди великото събитие се свързах с хижите и заслон Ботев, за да направя резервации. 
В тази връзка, голяма част от телефоните в интернет не са верни. 
Цялото планиране и организиране ми отне повече от месец.
Много хора правят този преход за ден, два, но не и ние. По-бавни сме, определено (аз), спираме за много снимки (аз), за повече почивчици (аз). Така че няколко дни са идеални.
В определеният ден потеглихме от автогара Варна с автобус за София, през Севлиево, но не си мислете, че автобусът спира на автогара Севлиево. Беше си транзит и единствената транспортна фирма, която продаваше билети за Севлиево. Точно в 12часа по обяд, скромната ни група от трима беше изсипана на главния път за София, до една бензиностанция в Севлиево.. От там човекът от Априлци вече ни чакаше. Подкарахме към изходната точка за пътеката за хижа Плевен. ”Дежа вю”- пътувахме през същите села, които посетихме през пролетта. Всичко си беше същото.
 Към 14.00ч.бяхме на познатия паркинг –изхода за хижа Плевен. Сложихме туристическите обувки, натоварихме тежките раници и смело потеглихме нагоре- по зимната пътека. И до тук с оптимизмът ми. Още след няколко метра, спряхме за почивка. „Не е честно- миналият път бях с пришки, сега пък раницата тежеше толкова, че чак ме дърпаше назад”. Но някак първоначалният шок отмина и лека- полека нещата потръгнаха. По- нагоре дори вече не спирахме. Направихме си по-дълга почивка на полянката с масата и пейките за отдих. 


След още няколко минути вече бяхме горе. Почувствах се супер.

 Това място ми влияе много добре. Районът много ми харесва, а сега на светлината в късния следобед- беше очарователно. 


След кратки перипетии се настанихме в стаята, освежихме се и аз пак бях навън да снимам. 

По-късно излязохме за вечеря. Опитах се да хвана залеза и въпреки че предварително се бях подготвила за часа, за малко да го изпусна. 

Група френски туристи също здраво щракаха с камерите и фотоапаратите. Скалите под върха се обагриха в червено на фона на залеза.

След вечеря излязохме отзад зад хижата на въздух. Наблюдавахме как прибират стадо овце и преминавайки покрай хижата, хижарските кучета Бела и Карузо не спираха да лаят. Пазителите на овцете- 5 каракачанки също.
Малко преди да си легнем, се появи сияние зад високите скали. Всички се скупчихме до прозореца да наблюдаваме изгрева на луната, която бавно се издигаше иззад планината. Накрая се появи цялата. Преди два дни беше пълнолуние. Не бях виждала такъв лунен изгрев. Обикновено се появява цялата и толкова.
Вече трябваше да заспиваме. Чакаше ни голям ден.
На следващата сутрин се събудихме доста рано. Слязохме за бърза закуска с чай. Седнахме на чист въздух навън. Беше просто уникално свежо, слънчево утро. Бързо стегнахме раниците и се отправихме към следващата ни цел-заслон Ботев. По пътя си мислех, че когато стигнем ще си почина малко и мога да отскоча до върха за някоя снимка, нищо че на следващата сутрин маршрутът преминава отново от там. Все пак от заслона до върха , като време, го дават около 40 мин.
Още на първият баир-пистата срещу хижа Плевен се оплезих. Свалих раницата и започнах да махам дрехи. Слънцето вече препичаше. 

Криво ляво с няколко почивки стигнахме до сенчеста гора. За късмет, попаднахме на стадото овце, които видяхме миналата вечер да се прибират. Намалихме крачка, защото знаехме, че наоколо трябва да се 5те каракачанки. „Какво по дяволите правят овцете точно на туристическата пътека?”. След малко с периферия засякох едното куче и се заковахме. То ни погледна, излая и продължи по пътя си. Честно казано човек не знае какво може да се случи и малко или много се страхува. През цялото време си мислех за мечки, но не се бях сетила за кучета. Загубихме около 20 мин. да чакаме цялото стадо да се размърда и събере. Точно на пътеката са, няма как да заобиколим. По едно време овчарят каза да минаваме и с бърза крачка стигнахме до него. Така и не разбрах накъде ще води овцете, но някак се оказахме пред тях. Очаквах да кривнат в близката гора, но уви, вървяха след нас. Тук започваше изкачване и се наложи да вървим толкова бързо, а колкото пъти се обръщах те постоянно ни настигаха. Другите тъкмо се зарадваха на темпото, когато изведнъж хвърлих раницата, защото просто не  можех да дишам повече. Казах че сядам точно на това място и не мърдам от него, ако искат да минават през мен. „Какво по дяволите правят овцете точно на туристическата пътека?”. Другите двама нямаха избор и седнаха до мен. След малко овцете се приближиха към нас и приличаха на освирепели косачки. Чуваше се как скубят и хрупат тревата. Тъкмо да се допрат до нас, когато едно от кучетата застана между нас и овцете и по този начин ги отклони. „Ле-ле, така както съм седнала кучето изглежда направо гигант”. Удари един език по лицето на нашата сладка спътничка (3-ят член на групата) и изяде една сопа от овчаря, който се появи изневиделица и каза, че така  не трябвало да се учи. Попита защо не вървим нагоре. „Как бре човек, въздух не остана”! С нови сили, подкарахме нагоре и се спряхме на една малка скаличка в страни от пътеката, за да може овцете да продължат по пътя си, а ние да ги изчакаме, за да не се гоним постоянно. Вече бях капнала, а се намирахме „ до ...никъде”.

Все пак се откри красива гледка към хижа Плевен и околността.


С бърза крачка и за нула време до нас пристигна младеж с малка бутилка минерална вода и едно от онези портмонета, които са за кръста. Позаговорихме се и каза, че отивал към върха. Попита защо не ядем боровинки, колко много имало около нас и след кратко похапване, продължи. „Кой ти мисли за боровинки?”. 

Някак се добрахме до равната част от маршрута, където и гледките вече си струваха.



Тук-там се чуваха различни мрънкания, но за някои това май беше неизбежно: „Това ми било почивка?””Гледка 5 дървета и хижа, скали...” „Колко остава още?” След малко пак се срещнахме с овцете. „Еее  не, стига с тия овце!Аман вече”. А те вече се връщаха. Отново ги чакахме отстрани в храстите, докато се изнижат. 
Спряхме на нещо като плато.


Срещу нас се спускаше много висок водопад-имаше вода, не толкова, но все пак достатъчно, за да проследим дългият път който изминава ( на снимката- малка част от водопада). Кулата на връх Ботев беше съвсем близо (измамно близо). Виждахме и последното препятствие, което ни делеше от заслона. Последният баир и разни биволи пръснати около пътеката.

Изпробвахме импровизираният статив-лично изобретение на Никола. С цел да намалим килограмите и да не мъкна тежкия статив, пригоди три от туристическите щеки, да се сглобяват и посредством малко стативче, да вършат  работата на големия. Не беше съвсем същото, но вършеше работа.
Започнахме да се изкачваме, колкото по-високо стигахме, толкова и мрънкането се увеличаваше. Кой търсеше обхват, на кой му пречеха животинките, на кой баира.



 

Все се надявахме че след поредният жалон ще видим заслона, но уви- от 5, станаха 10, 13 и така най-накрая бяхме почти до върха, когато срещнахме отново младежа с боровинките. Беше се качил до върха и сега се връщаше, но не до хижа Плевен, а долу до паркинга. „Този е луд!”. Аз вече едвам си стоя на краката. „Направо се чудя как изобщо се навих на това. И защо ми се струваше по-лесно. От хижа Плевен до върха като време е около 3 часа..За кого? Вече е почти следобед. За всичко са виновни овцете и тежките раници!”. Краката ми бяха омалели, гърбът също, а усещах и разни други неразположения, но ето, едно леко спускане и сме на заслона. 

Не мисля да ви разказвам за него. Имаше някои доста негативни подробности около престоят ни или по-скоро си имаше хора с привилегии, което попречи на нашето освежаване и разпускане.
 Тук слънцето бързичко се скри зад върховете. Аз си легнах при първата възможност. Беше ми ужасно студено, а тялото ми ужасно изморено. Легнах с дрехи и завита с 3 одеяла. Не мога да кажа, че съм се наспала, но това се очакваше предвид факта, че в една спалня спят доста хора. Въпреки очакванията ми, просто нямах търпение да дойде следващото утро..  Бърза закуска, малко снимки и хайде нагоре (ужас). Един студен вятър брулеше лицата ни. Сложих качулките и на двата анурака, за да се предпазя. Ужасно студен, а и някак страничен. Пронизваше до кости. Постоянно ме избутваше от пътеката.Аз и без това пък едвам се държах. Това може би беше най-гадната част от целия преход (лично за мен). А предния ден щях да се качвам само за снимки...хахах. Просто нямам идея как изминах разстоянието. Влязохме в облаците. Движеха се толкова бързо.


Изморени, задъхани и почти премръзнали, открихме чайната, където трябваше да вземем печат и да изпием по чай. 

Най-хубавият чай, който някога съм пила. Туристите пък сами слагаха печата в книжката. Събитието трябваше да бъде увековечено. 
Вече виждахме и пейзажа от южната страна. 
И гледка на Изток.
Равносметката. Времето беше с нас. Разказаха, че предните няколко дни е имало гъста мъгла. Нямаше да имаме шанс нито на гледки, щяхме да сме мокри до кости. 
Целта е постигната. Едвам се изкачихме (аз), но все пак се изкачихме на цели 2376м н.в. 

(Следва.......)
 

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!

 

Никога не се отказвай- ЧАСТ 2