четвъртък, април 25, 2013

И отново при водопада Куза Скока-TOUR 26/ април 2013



Измина цяла една година от създаването на блога. 
Чрез нашите обиколки, посетихме и споделихме с вас красиви кътчета от България.  
TOUR 26 посвещавам на тази една година! Освен това, обиколката  е свързана и с едно от най-специалните места, на които сме били! 
Надявам се блогът да продължи да се развива, да зарежда с положителна енергия своите читатели и всеки да открива по нещо ново за себе си!

Неделната сутрин не обещаваше изобилие от слънце. Облаци бяха завладели небето, а подухваше и студен вятър. Това не ни разколеба да продължим по първоначалният план, защото ако отново отложим, ще е за втори път и вероятността да направим тази обиколка навреме – намалява.
След три години и половина, отново към водопада Куза Скока.  

Все едно сме били там преди няколко месеца, нищо че пейзажът за пореден път беше напълно различен. Не че не сме посещавали водопада през пролетта, но само отделни елементи си бяха все същите. Сега разбирам, защо откриването му е трудно, за тези които тепърва го търсят. Освен това няма маркировки и други отличителни знаци.
Предлагам линк като предистория: ОБИКОЛКА 17
 
Тази пролет за втори път пътуваме из района на река Голяма Камчия, между Варненска и Шуменска област. Всички селца по пътя са толкова приветливи. Градините по дворовете са обсипани с лалета. Почти пред всяка къща има люляков храст, избухнал в цветове- от бяло до тъмно лилаво. 


Необработваеми земи почти липсват. Накъдето и да се обърнеш, всичко е изорано и засято. 


Човек не може да отлепи очи от получилите се геометрични форми с различни цветове.
Между селата Лопушна и Поляците тази година явно е ред на рапицата. 


Още от пътя, полята се жълтеят, докъдето поглед стига.

И все пак тази априлска неделя се оказа доста подходяща за нашия излет- не беше толкова топло, не беше и студено, идеално за поход, само дето видимостта хич я нямаше, а слънцето се появяваше за няколко секунди.
Мястото ни посрещна с много вода, кал, а на места дори заблатяване. Водата идваше от хълмовете и напояваше засетите с жито ниви. 




Срещнахме няколко тракториста, които предупредиха, че е доста кално. Познатите пътечки около нивите липсваха и трябваше да търсим нови. 





Малко трудно се вървеше, но когато достигнахме гората прехода се улесни. Тук пролетта беше в разгара си- зелено, полупрецъфтелите цветове на дърветата се разнасяха от лекия ветрец. 


Птички огласяваха местността и се носеше аромат на пролет. 
Спускайки се по стръмната пътека към водопада, доловихме шума от падаща вода. Не се и съмнявахме, че вода ще има, предвид калотиите, през които се наложи да минем. На няколко пъти по пътеката надолу се  промушвахме между или прескачахме големи  дънери на дървета, които под напора на бури от изминалата зима, бяха повалени и изкоренени. 
Толкова познато и толкова различно. Ето я и рекичката, която трябва да пресечем. 


Хлъзгаво е, но някак успявам да премина. Водопадът ни посреща за пореден път. Водата е силна и шумна, което ме зарежда с толкова  енергия.




Единственият недостатък беше, че тук- там имаше захвърлени пластмасови бутилки, които доста загрозяваха пейзажа. Изнамерихме една торба и събрахме, каквото можахме. Тази торба мъкнахме през целия път на връщане. Силно се надявам, много хора да осъзнаят, че на такива места, няма кой да чисти. Затова „Хора, събирайте отпадъците си! Природата на България е безценна! Нека  я запазим чиста, за да ѝ се любуваме още дълго време!"







Ето, че стана време да тръгваме. Както винаги съм прикована като с магнит. Тръгвам последна и на всяка крачка се обръщам назад, за да запечатам в съзнанието си това прекрасно място.
С всеки изминал метър нагоре по пътеката, шумът от водопада намаляваше, докато не достигнахме до нивите, където напълно изчезна. Отново преминахме през калните и влажни нивя. Трактористите усърдно работеха.

Ето ги и любимите ми дървета.



 Малко по-късно посетихме селце,  което ме очарова с привлекателността си.



Село Черни връх,  попада в община Смядово, обл.Шумен, на няколко километра от точката в която са крайните предели на Варенска и началните на  Шуменска област. Разположено е в подножието на Източна Стара планина, на естествено възвишение с южно изложение. Още от съседното село Арковна, то привлича с църквата, която е кацнала на хълма и се забелязва отдалече, с къщите разположени на баира една над друга. 



До малкото живописно селце се стига по пътя от Дългопол в посока Шумен, след селата Арковна и Желад (ако пътувате от Варна и обратно, ако Шумен е посоката, от която идвате). От отбивката за селото тръгва път нагоре, който леко се вие и предоставя изключителни гледки към долината на река Голяма Камчия.



В самото село  веднага се усеща традиционната българска атмосфера. Селото е крайна точка, тишината и спокойствието завладяват за секунди и сякаш времето забавя темпото си. Пролетта се беше развихрила и тук. Песните на птиците се чуваха отвсякъде. Едно е сигурно – и през другите сезони, ще е доста живописно. 
Личи си, че жителите се опитват да развиват селски туризъм и защо не? 







Село Черни връх е изходен пункт  към „Еко-парк Водениците”. Има поставена маркировка, която извежда от селото към скалистата местност. Каньонът около река Голяма Камчия разкрива жестоки панорамни гледки виж  Еко-парк Водениците
Насреща пък е връх Арковна, където има останки  от праисторическо селище, пещера, крепост – обект на следващо посещение.
Както съм споменавала и друг път, районът около Дългопол има с какво да ни впечатли и да ни покаже нещо ново.
Отново настана време да приключвам, но само засега! 

 
Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!

Сродни публикации:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 











 

 
















събота, април 20, 2013

Залез в Мелник и още..TOUR 25/ май 2012



Съществуват пътешественици и пътешественици. Някои хора не просто обичат, а изпитват огромна нужда да пътуват, да разглеждат, да откриват нови и нови, неизвестни места, да преоткриват и да се наслаждават на всяко свое приключение.. Такъв човек знае как да оцени едно „бягство”. Нашето желание да посетим, колкото е възможно повече красоти през живота си е непреодолимо голямо, но определено сме достигнали до етапа, в който наистина да оценим момента такъв какъвто е, независимо от обстоятелствата. Не просто да отидеш там по такава или онакава причина, а да извлечеш максималното, точно в този момент, точно на това място. Да се обогатиш. 
Един от ключовите моменти в нашето собствено осъзнаване беше обиколка през май 2012. Бяхме планирали пътуване през голяма част от красивата ни страна. Въпреки неосъществените цели по време на това пътуване, пред нас се откриха съвсем непринудени хоризонти, които задоволиха глада на „обогатяването”. 
На по-късен етап получихме и своя втори шанс да довършим  започнатото.
Затова, стискайте здраво момента, колкото се може по-дълго.
.....
Вторият ден от обиколката (за първият ще поговорим друг път)  стартира с доста хладен, дъждовен ден. Първата ни цел беше Рилският манастир. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-студено ставаше. Дъждът се усили, но това не ни спря. 


Пренебрегнахме лошото време. Важното беше, че сме тук и сега-  успяхме да усетим чувството, което се опитвах да опиша одеве.
Със своето величие Рилският манастир винаги е бил един от по-специалните за мен манастири.


След като се измокрихме и понамръзнахме, решихме да продължим по маршрута. Следващата точка беше с.Стоб и Стобските пирамиди. Уникално природно чудо. По пътя, обаче спряхме да погледаме отдалече Водопади „Дяволски води” до с.Пастра. 




2012 може да определим, като годината на Рила. Планината буквално  ни плени и с удоволствие бих разглеждала ненагледната ѝ красота във всеки удобен случай.
Дъждът, влагата и образувалата се кал, осуетиха посещението на Стобските пирамиди. По-нататък и на Попинолъшкия водопад. И тъкмо, когато разочарованието, че денят ще бъде   провален, набираше сила,  в пределите на Благоевградско дъждът спря. Oблаците започваха да отстъпват на слънцето и след кратко лутане, попаднахме на друго омиротворяващо и вдъхновяващо място- Рупите. 
Да се върна на лутането. Поради обилните валежи, много реки бяха придошли, в това число и Струма, което доведе до рухването на моста до с.Рибник, между Петрич и Сандански . И това се случва няколко часа преди нашето преминаване. „Бъзз..ззз”- побиват ме тръпки. Пътят, по който трябваше да минем  и да ни отведе до Рупите, беше затворен. И така се полутахме, но  достигнахме целта по обходен маршрут през Марикостиново, до Петрич.
Природата около местността е различна. Красива по своему, което вероятно е предопределено от угасналия преди около 1 млн. години вулкан. Свидетелство за съществуването му е 281 метровото възвишение Кожух (остатък от стар вулканичен конус). Точно в източното подножие на това възвишение са разположени и Рупите. В тази местност, както е известно са налични и горещи минерални извори . 
Кадри от изворите, които попадат в зоната на манастирския комплекс.




След Рупите, по план следваше „Самуиловата крепост”. По пътя се откриха невероятни гледки от ниски облаци и изпарения.

Вече наближаваше края на работният ден и надеждата да успеем  да разгледаме руините се изпаряваше с приближаване на мястото. Останките от Средновековната крепост са разположени между планините Беласица и Огражден. Парк Музей „Самуилова крепост” е включен в 100-те Национални обекта!
Благодарение на охраната, с обещанието да не се бавим, набързо обиколихме останките и погледахме местността отвисоко. Река Струмешница се виеше между обработваеми площи, 


 селата Скърт, Ключ, Яворница, се гушеха в подножието на Беласица. 
 

В западна посока се виждаха и пилоните на знамената на ГКПП Златарево, та чак и Македонско.
В противоположната посока се издигаше куполът на храм „Св.Богородица”- църквата в с.Струмешница.

Вече беше късен следобед и трябваше да се отправим към Мелник.
Тук между Хърсово и Виногради станахме свидетели на разкошно природно представление.
Докъдето поглед стига- лозови масиви. 








От другата страна исполините на Пирин със снежни шапки.



Изпарения след дъждовния ден. Меки слънчеви тонове. Оловни облаци.



Без думи. Не можех и не исках да помръдна....
Пристигнахме в Мелник, хвърлихме раниците и излязохме да пообиколим, докато все още можеше да се възползваме от  дневната светлина.
Мелник- най-малкото, спретнато, чаровно градче в България. През своето съществуване е претърпяло възход и падение.
Тръгнахме по главната уличка и към края ѝ отново заръмя. Слънцето и облаците започнаха поредната борба за надмощие и в кулминационният момент на залеза, слънчевата светлина надделя. В края на деня пред нас се разкри светлинна феерия на фона на красивото градче. В Мелник по залез! Колко романтично ?!  



В началото на 13 век, Алексий Слав (управител на Западни Родопи) става независим  владетел със столица в Мелник. Около градът са издигнати крепостни стени. Една зона е с мощни стени с дебелина между 2-3.5 м – укрепителната резиденция на владетеля, която е доизградена (края на 12век) върху стар замък от 5-6 век. А след земетресение е възстановена и разширена. Днес, могат да се разгледат руините, част от кула, жилищни сгради, които впечатляват с височината и големината си. Мястото е известно като „Крепостта на Деспот Слав”.



На фона на залеза, руините бяха много впечатляващи.
След падение по времето на Османското владичество,  Мелник процъфтява и се прославя в Европа с винопроизводството си, в края на 18 век. В тази връзка се появява и Кордопуловата къща,

която според статистиката е най-голямата Възрожденска къща на Балканите, запазена и до днес. Построена с цел производство, съхранение и търговия с вино. Принадлежала на гръцка фамилия търговци Кордопулос. Сега къщата и избата към нея са превърната в обект за посещение- музей и влиза в списъка на 100-те национални обекта.
Още един интересен и емблематичен пункт в Мелник се оказва храм „Св.Антоний Велики”- известен като "църквата на чудесата".

За по-любопитните:  "Св.Антоний Велики”
Със спускането на вечерта над града, приключи и нашата туристическа обиколка за деня. На чаша мелнишко, развълнувано обсъдихме емоциите от изминалия ден и планирахме следващия.
На сутринта, още рано се отправихме към Роженския манастир „Свето Рождество Богородично”

Живописната местност в района на Мелник е уникална и вдъхновяваща. 
Все още нямаше посетители в манастира и успяхме да се насладим на тишината, спокойствието и красотата в манастирския двор и около манастира. 



Единствено се чуваха птичките и напяването на свещеник в манастира. Изпитахме истински покой.
Накъде продължихме?....Еее... ще ви разкажа друг път.
Иначе мисля да завърша с един съвет за живота, препоръчан от Далай Лама, който е много вдъхновяващ:
Веднъж в годината посети място, на което никога не си бил преди!


Информационен източник 


=======================================================
Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!
=======================================================


Така започнаха перипетиите ни през май:




И така завършиха: