четвъртък, февруари 16, 2017

На риболов по Дунава - TOUR 103


Преди няколко години, в разгара на лятото, решаваме да отидем за риба на р.Дунав, в района на село Ветрен.
Организирахме се с един приятел (страстен рибар) и потеглихме, изпълнени с приключенски дух и рибарски ентусиазъм.
Тогава все още бях с първото си дигитално фотоапаратче, но постоянно документирах случващото се около нас.
Бяхме на палатка.
Първата вечер посрещнахме красив, дунавски залез. 


Е, нямахме огън, но си имахме газов котлон, бира и репелент, против  жилещите, в чиято територия се намирахме. Приготвихме си вечеря, бъбрихме и след няколко подрънквания на звънчетата по въдиците се сдобихме с първият си трофей- двукилограмов, дунавски шаран. Повод за празник.
Прекарахме страхотна юлска вечер, със сладки  приказки край реката, смях  и разбира се обилно мазане против прелитащите наоколо комари.



Следващата сутрин започна обещаващо със слънце и оживление по реката. 
Минаваха баржи, 


лодки пълни с рибари, пасажери, прелитаха птици.



Почти целият ден премина без нищо интересно. 


Звънчетата не помръдваха, което снижаваше рибарският ентусиазъм до критични нива.
В късния следобед заприиждаха едни купести облаци. 



Небето почерня и започна буря, от онези летните. Кратки, но с проливен дъжд и вятър. Изпокрихме се в палатките. 


Хубаво, ама нашата палатка е от обикновените и бързо започна да прокапва отвътре. Бяхме принудени да се местим към по-сухата част, до един момент, когато нямаше накъде. Не съм предполагала, че мога да се свия толкова. Навън вилнееше...но след известно време  бурята отмина.
Естествено след всяка буря изгрява слънце.

И още по-добре, придружено от дъга. 
Ако предният ден залезът беше хубав, то днешният направо възхитителен.



Изкарахме безсънна нощ. Най-неприятна част от цялото преживяване.
Земята изсмукваше всичката топлина от телата ни и студът се вмъкваше по костите ни.. Дюшекът, на който бяхме легнали се оказа спукан. Довлякохме всички стелки от колата, но все още беше студено. А защо не спахме в колата? Все още нямам отговор на този въпрос.
Това ни даде възможност да станем рано и да проследим  събуждането на новия ден.




Разходихме се наоколо, за да научим, че всъщност сме извадили голям късмет с нашия трофей. От дни, никой не беше хващал нищо.
Към обяд напуснахме красивият дунавски бряг, който ни беше приютил за изминалите три дни.
В късния следобед вече приготвяхме вечерята- дунавско, прясно шаранче. Планирахме да го полеем обилно със студена бира.
Идеалната лятна вечеря J

 Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!



Още  от историите ни по брега на р.Дунав ще откриете тук > > > 















петък, февруари 03, 2017

Петрич кале и (Аврен) Бобата – TOUR 102/октомври 2016


Има моменти , в които неистово се нуждаем от почивка. Да се откъснем и да се изгубим нанякъде. 
С настъпването на есента , чувството става все по-осезаемо, поне при мен.
През последните няколко години, есента е сезона с най-интензивни бягства през уикендите.
Така се случи и тази събота, в началото на октомври. Чудехме се накъде да поемем. Знаехме едно със сигурност- трябва да сме навън.
Насочихме се към Дългопол , но така и не стигнахме до там. Още по магистралата преди Девня, мъгла беше покрила всичко наоколо. Виждаше се как гъстите слоеве стоят ниско долу и изобщо не мислят да се разсейват. „Как ми се иска сега да съм ей там на хълма и да снимам отвисоко!!“
Тогава на Никола му хрумна гениалната идея да отидем до Петрича (Петрич кале). 
"За кой ли път?"  Но като се замисля, точно такова място се върти в главата ми.
 От друга страна Дали мъглата ще ме чака, докато издрапам  по баира?“
Тъкмо на време. От Девня, хванахме пътя за село Разделна. Дано сме го уцелили.  
Мъглата ставаше все по-гъста. Накрая виждахме едва метър-два пред нас.
Влязохме в селото. По някаква случайност, хванахме уличката, която ни извежда до селската чешма и след има-няма 5 минути вече бяхме паркирали, нарамили дисагите (който, каквото носи) и готови да превземем баира.  
Мрачно, сиво, неприветливо. Такова беше наоколо. Тръгвам аз по пътя, а Никола решава да пресече напряко.  „Брей, къде беше този завой?“  Подминах почти гората. Толкова пъти сме идвали и толкова пъти минаваме по различни пътеки, че винаги се чувствам все едно ми е за първи път.
Вадя телефона и набирам Никола Амм, аз май нещо пак се обърках...“ А той вече се катери нагоре, представете си. 
„Добре, завивам на първото удобно място, като не прекъсваме връзката.....Затварям, едни лъчи се промушват през клоните на дърветата, ще снимам“.
Докато затворя, да извадя фотоапарата, да настроя всичко и нямаше помен от лъчи. 
„Да взема да побързам, че тя, мъглата само мене чака!“ 
Пак звъня. Никола вече ме чака на разклон и предполага, че ще съм на един от пътищата. 


Да, след още няколко минути, леко задъхана от бързане, пристигнах. Продължихме напред.

Колкото по-високо се изкачвахме, толкова мъглата изчезваше, а слънцето напичаше.
Е, да си призная, никога досега не бях изкачвала толкова бързо баира до платото. Даже май не спряхме, само намалихме темпото към върха. Така е, когато човек има стимул. Веднъж като усетих, че вече сме на  равно, ускорих крачка. Виждахме руините на кулата, входа на крепостта. Все още имаше и мъгла. 




Преминахме от другата страна на платото, точно над селото. 



Нямаше как да не сляза и по старата стълба, с малка панорамна площадка накрая. 



Горката, вече е с много прогнили дъски. Но там нависокото, в процепа, между скалите, винаги е изглеждала странна и привличаща. 
Минахме по ръба на платото и решихме да отидем отсреща, на съседните скали.


После на следващите. 
Някъде над хижата си направихме почивка.

Докато се надвесвахме и гледахме надолу, забелязахме скална ниша, за чието съществуване не предполагахме..

Като привлечени от магнит, продължавахме по ръба на платото, спирахме на скалите, които се подаваха като тераси и на по- следващите и на другите....






Тук в тази част не сме идвали никога. И продължавахме от скала на скала. 



Гледката беше почти една и съща, но някак запленяваща. 


Мъглата окончателно се предаде и отстъпи на слънцето. 
Вече бяхме от южната страна и виждахме пътя за Аврен. 

Направо не мога да повярвам. Обиколихме цялото плато. И тъкмо мислехме откъде да се върнем (видяхме няколко нови възможности), когато скалите и терена не позволяваха да вървим по ръба, а пътеката ни изведе до нива. 

Имаше още малко от платото, с издадени скали и някакви купчини, които в първия момент свързах с бунище, нооо........“Ооо, гледай ти. Разкопки“  . 


С известен страх, бавно и почтително се приближихме. Супер внимателно пристъпвахме, за да не би случайно да настъпим нещо . 



Личеше, че археолози все още работят по обекта, но точно днес нямаше никой. И тогава разбрахме. 

Това е „Бобата“- останки от неолитно, укрепено селище. Крепостта е датирана от  4600 – 4400г. пр.н.е., когато е бил и разцвета на варненската, неолитна култура.
Никой от нас не беше чувал за нея. Чувството беше страхотно и вече бързахме да се приберем, за да научим повече за „своето“ откритие.
Всичко през този ден беше спонтанно и като че ли това го направи позитивен и интересен.
И ей така като на шега, от скала, на скала изкарахме няколко часа и обиколихме платото. Допълнихме още една страница от пътешественическият ни дневник.

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!