неделя, май 28, 2017

Нещо като изгрев, диви божури , бряг..- TOUR 106/май 2017


В очакване на изгрева- Яйлата



Отново е събота, някъде преди около две седмици.
....................
Тази година все още не съм снимала диви божури и блуждая сред няколко минимални възможности. Изведнъж ми хрумва, че можем да съчетаем красив изгрев, аранжиран с ярки червени диви божури. Дори започнах да си представям кадъра....
Споделям идеята с Никола.  И без много да му мисли той каза „Добре! Навит съм.“
Колко хора биха се навили да си прецакат съботата? Да станат в четири без нещо? Да пътуват до Камен бряг, за да уловят, евентуално,  изгрева и някой и друг окапал див божур?
...........
Навън е тъмно. Градът е притихнал. Няма дори и вятър. Тишина.
Поглеждам към небето. Не виждам нито една звезда. Луната е скрита зад паяжина от бледи облаци. Това не предвещава изгревът, който си представям, но вече няма връщане назад.  Самата мисъл за това, което сме решили да правим ни доставя огромна доза емоция и се чувстваме супер нахъсани. Не че ще катерим връх или нещо подобно, но пак си има своя емоционален заряд.
Потегляме. Из града срещаме не повече от два- три автомобила, една двойка, която се прибира от гости, да речем и това е. Не се мярка жива душа.  По пътя към Камен бряг беше нещо подобно. Някъде  към Каварна трафикът се засили.
Взе да просветва , но беше някак мрачно и сиво.  Свикнах с мисълта, че няма да видим колоритен изгрев, а и вече закъснявахме. Изгревът трябваше да е някъде около  05:45 ч.
Точно в 05:45 ч. бяхме на паркинга на „Яйлата“. И не бяхме единствените. Две паркирани коли и още една се задаваше след нас, очевидно с бързащи пасажери.
Нарамихме статива, раницата и фотоапаратите и се забързахме. По пътеката надолу забелязах строилите се фотографи, при мнимата, реставрирана крепост, дебнещи изгрева.
Загледах се към хоризонта, да не би нещо да се е променило.
Не  – сиво, мрачно, облачно.

Погледнах към брега, а той целият грееше, осеян с цветя и божури. 


Поснимахме и се насочихме към крепостта.  Заобиколихме, за да не пречим на фотографите, а и не искахме да тъпчем божурите, които се подаваха изпод избуялата трева.
Продължихме напред. Слънцето правеше опити да се покаже - едва- едва. След още няколко минути светлината стана по-мека. 



До една от скалните пещери закусвахме.  Гледахме как вълните се разбиват, вдишвахме от морският въздух и се наслаждавахме на скромната си закуска.
Не се разочаровахме от липсата на изгрев, а продължихме с ентусиазъм нашата сутрешна разходка по брега.



С всяка изминала минута, силата на слънцето нарастваше, а с него напредваше и денят.



Прехвърчаха най-различни птици. Вълните се разбиваха в скалистия бряг. 
Тревата около пътеката беше влажна и росна.






Още диви божури.



Напред, напред и в един момент осъзнахме, че никога досега не сме стигали до тук.


Пътеката се отдалечи от скалите и влезе малко по-навътре. Следвахме я. Краката ми вече бяха мокри от росата.  Пътеката се изви плавно и заслиза надолу.  Усещахме все по - концентриран мирис на йод. Доближавахме морето. И изведнъж бяхме до него. Супер.
Тръгнахме по камъните, докато си харесаме местенце, където да се устроим за зареждаща почивка.  Бяхме само ние, вълните и някоя и друга прелитаща птица. 



По някое време премина и рибарска лодка.  Напълно изгубихме представа за време и място. Сякаш се намирахме на истински далечно и непознато място.
Преди да се върнем обратно , снимахме брега. Виждахме Калиакра.


Отронилите се скали бяха като каменна пътека нагоре. С големи крачки се изкатерихме по тях и отново бяхме горе, по ръба на брега. 




Върнахме се на пътеката и когато достигнахме разклон, тръгнахме към скалната църква. Никога не ни достига време или по- скоро ме е мързяло, но така не сме се наканили да се доберем до нея.  Днес беше идеалният момент.
Слънцето започна да препича.
Разгледахме църквата и продължихме по друг път, от който се разкриваше панорамна гледка към резервата и пътеката, по която бяхме минали преди малко.



Още божури. 



Последва бариера и така излязохме от пределите на резервата. 
Тръгнахме по черен път, успоредно на асфалта.
Предоволни от дългата разходка, решихме че сме гладни и отпрашихме към Шабла, където да похапнем хубава рибена чорба.
За наш късмет имаше чорбица.  Когато сервитьорката попита какво ще пием, погледнах часовника. Беше вече  около 10,30 ч. сутринта. Хората тъкмо пиеха сутрешното си кафе, но за мен вече беше обяд.  Затова ѝ казах : „За мен бира, моля“.  
Ами, така де - "Рано пиле, рано п(и)ее" :)
.....
Здрав сън и бяхме като нови.
..........
Хареса ни и то много. С удоволствие ще повторим.

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!


понеделник, април 24, 2017

Да си спретнем приключение - TOUR 105/ април 2017


Екопътека „Голяма река“- с.Иванча
(Златният водопад и Пиринешки водопад)



Точно преди Великден, най- накрая се наканваме да отскочим до едно истински приказно място, някъде между Попово и Антоново.
Село Иванча.
Посреща ни малко приветливо и спокойно селце. Пролетта е навсякъде.
Там долу в ниското, при реката е екопътекта "Голяма река".
Все едно попадаме в приказка. Зеленина, поляни с пъстри цветя, шарени пеперуди, бистра и чиста река. Идеално е и за риболов. По информация на местните, в реката има мряна, кефал, уклей (облез).





Още е рано, но вече има групички хора на обособените за пикник места, които се канят да оползотворят слънчевата, пролетна, предпразнична събота, в добра компания, на въздух и с храна, приготвена на барбекю.
Ние продължаваме по течението на реката, докато не попадаме в задънена от растителност местност.
И чак тогава се отправяме към "Златният водопад".

Водопадът е с малко вода, но все пак чаровен.
След кратък престой до падащите води, под слънчевите лъчи е време за другият водопад в местността- Пиринешки.

За съжаление пътеката води до горната му част. А водопадът е наистина висок - около 35 м. Водата пада от високи, отвесни скали. Като поглеждам надолу и ми се завива свят.
Няма да се откажем така лесно.
Продължаваме по ръба на скалите, а пътеката отвежда до гора и стръмно се спуска надолу. Много стръмно! Уви, стигаме до реката и от там пътека няма. След кратко проучване на терена от страна на Никола и леко колебание, дружно решаваме да продължим. И без това никой не иска да изкачва онази стръмна пътека - ще отиде целият следобед.
С големи усилия, доза страх, много адреналин, преминаваме на другият бряг, от там се катерим като диви кози, промушваме се между шубраци, клони, преминаваме по големи късове камъни, от някакво свлачище и ето виждаме водопада, но той пак е далеч. Единствено Никола слиза отново до реката, промушва се между шубраците и успява да види водопада отблизо. 


Виждайки ни долу, други ентусиасти решават да продължат по ръба на скалите.
Нямаше и пет минути , а те се връщат обратно.  "Стигнали са до стръмната пътека. До там с ентусиазмът им".
През това време Никола прескача от бряг на бряг сякаш е детска работа. Ние останалите стоим гледаме и се чудим как ли ще се връщаме. 
Никола се появява отново до нас. Тръгваме, а той напред. Намира алтернативен път за излизане от каньона. Отново сме между шубраци, клони, трънаци, но благополучно стъпваме на асфалта :)

 Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!

петък, март 17, 2017

Скален манастир с.Рояк,общ.Дългопол - TOUR 104


Зарових се в архивите. Не че няма нови материали. По-скоро пролетно почистване на устройствата, съхраняващи снимките. 
Случайно или не, попаднах на скален манастир Рояк, за който така и не намерих време да добавя тема в блога.
Е, сами се досещате, че това време настъпи. Тъкмо ще допълня липсващото парче от картината.
Няколко пъти ви споменавахме за скалният манастир между селата Блъсково и Китен, както и за останки от такъв в землището на с.Чайка. Те се намират в община Провадия. Към тяхната група принадлежи и този,  находящ се в околностите на село Рояк, община Дългопол.
Ако погледнете на картата, ще видите, че на изток от село Рояк се намира с. Чайка,  а на запад от с.Рояк е с.Китен. Селата са разположени почти по права линия. 


Скалният манастир до с.Рояк е едно наистина любопитно място, съхранило отпечатъка на няколко епохи.

Първоначално мястото е било използвано от траките, тракийско светилище.


В последствие се превръща в монашеска обител. Манастирът е бил разположен на няколко нива.





Ясно различими са монашески келии.
Има и ниши, които се предполага, че са играели ролята на гробници.

Мястото се намира по ръба на скалите от Рояшкото плато, в местността Дженевиз канара, на около 2 км от село Рояк.
Ние посетихме мястото преди много години, точно към края на месец март. 

Това е другата причина, която ме накара да подхвана темата. Времето е много подходящо за такъв тип преход, поради факта, че растителността все още не е избуяла, а започва и да се затопля.



Твърде вероятно е, повечето от младите, тогава дървета вече да са пораснали и да закриват скалите, които погледнати с повече въображение, от различни ъгли, приемат интригуващи образи. 

Фронтално прилича на извънземно, а от определена гледна точка винаги ми наподобява огромна акула.

При нашето посещение липсваха табели и каквито и да било указателни знаци.
След като влязохме в селото, хванахме в северна посока по черните пътища между нивите. Беше доста кално. Откриваше се гледка към яз.Цонево.


До скалите продължихме пеш .

От платото се откриват и панорами към близките села и обработваемите площи към тях. 

За съжаление голяма част от околността по скалното плато е била кариера за добиване на каменни блокове. 
Първо се натъкнахме на изгризаните скали.

Открихме изворче, чешма и малък водопад.

По това време всичко се пробужда за нов живот и придава малко цвят на все още сивият пейзаж.


Остава да чуем каква ще е прогнозата за времето и да се организираме отново в тази посока. Защо не? Ще обновим и снимковият материал.
А вие, планирахте ли вече уикенда?

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!


Какво още: