сряда, ноември 30, 2016

“Здраво Србија”- TOUR 100/ май 2015

Здравей Сърбия...
(Погановски манастир, езерото Власина)



Връщам се отново към Запада.
След два-три дни трамбоване по трънските пътеки и околността имахме нужда от малко почивка.
Бяхме си запланували посещение в Сърбия и вече тръпнех в очакване на неочакваното.
От Брезник хванахме пътя за Сливница. За първи път пътуваме през този район. Беше много интересно, въпреки ужасният път. Надявам се вече да е с нов асфалт.
Преди Сливница, вниманието ни привлече някакъв странен бетонов паметник.


Намирахме се в с.Гургулят. Отбихме.

Пантеон Майка България“. Наистина размерите му са внушителни. Построен е в чест на загиналите в Сръбско- българската война.
Продължихме към Сливница, от там към Драгоман и не след дълго вече бяхме на ГКПП Калотина. Обменихме някой лев. Сдобихме се с подарък, идеална добавка за днешният ден- пътна карта с отбелязани забележителности на Сърбия. След няколко минути вече бяхме и на сръбска територия. Пътувахме към ждрелото на Ерма и Погановският манастир. 
Минахме през Димитровград (Цариброд), като непрестанно се озъртахме, за да попием от обстановката. Свихме в посока Суково.
Някъде по пътя: „Ето ги скалите, уау..спирай, спирай...!“


Село Власи в подножието на скалите, откъдето всъщност започва „истинското“ ждрело на р.Ерма. Реката тече от дясно, а пътят преминава буквално през скалите, подобно на Буйновското ждрело

Тясно е и не особено подходящо за спиране.
Ето го и Погановският манастир „Св.Йоан Богослов“. 

Тайничко си мечтаех да го зърна на живо, но тази малка мечта беше заседнала нейде дълбоко и едва ли щеше да види бял свят. И изведнъж взе че се сбъдна. 




Дали защото го исках, дали защото беше пролет, но мястото наистина ме очарова. Беше спокойно и нямаше туристи, ако не броим две лелки. Разгледахме църквата отвътре, взехме си сувенири и решихме да обядваме, макар да беше малко рано за обяд.

Така или иначе небето притъмня, чуваха се тътени и изведнъж така заваля, че нямахме друг избор.
Седнахме в заведението насреща и поръчахме прясна пъстърва, придружена от някакво сръбско пиво. Навън се лееше като из ведро, но на кой му пука!
Е, общо взето това беше нашата основна сръбска цел-  да посетим Погановският манастир и да видим ждрелото на Ерма и в тази му част. 
Но пък да бием толкова път, само за това? Не си струва, нали? Не бяхме се подготвили за други забележителности, но нали си ни знаете- „Винаги избирай различен път на връщане“. И всъщност си тръгнахме, спазвайки максимата си. Да минаваме пак през България и онези разбити пътища- не. Алтернативата изглеждаше много по-вълнуваща. Решихме да обиколим през Сърбия, следвайки пътя през някои от селата на Западните покрайнини, а обратно в България щяхме да влезем през Стрезимировци или направо в Трънско. Още едно от населените места, разделено буквално през къщите, по силата на Ньойския договор.
Междувременно дъждът спря. Въздухът стана свеж. Ние продължихме по поречието на Ерма и внушителните скали на Гребен планина.


От  с.Трънски Одоровци имаше табела, която ни накара да спрем.

Село Петачинци, разказвах ви за махалата Богойна, която е част от него, останала заедно с гробището на българска територия. Някак много мъчно ми става. По-късно погледнах на картата. В близост беше и с.Врапча (сръбското) и естествено с.Врабча (българското).
Ето и Трънска Банкя. Дали четох миналата година или някой ни разказа, не помня, но се е предвиждало отварянето на КПП, което да свързва Трънска Банкя със Звонска Баня. Помните славата на Трънска Банкя? Първият минерален басейн, открит в България. Звонска Баня е била курорт, вероятно черпещ минерална вода от същият този извор или все още е, не знам, но все едно сме се върнали 20-30 години назад във времето, а и почти не се забелязва жива душа. Все пак не сме в сезона. Сигурно през лятото пейзажът изглежда различно.
Напред по пътя се редуват малки селца, с по един общ магазин, тук-там натрупани дърва за огрев пред някоя къщурка. 

Обгърнати от зеленина, свеж следдъждовен въздух и витаеща самота. Гледайки всичко това ме обзема неясна тъга.








Караме, караме.



Пътищата са ту в дупки, ту някой кърпеж и стигаме до Своде. Тук цари оживление. Градът е по-голям, по-колоритно е. И естествено нещо се объркахме, но за кратко.  Отново хванахме вярната посока- към Църна Трава. 


Бяхме се запътили към езерото Власина.
Предният ден, говорихме със Снежи от Варна (надявам се, че ни помни), която по случайност беше отседнала в същото трънско хотелче, където се бяхме настанили и ние. Всеки ден обменяхме информация. Един от дните, беше се организирала, за да посети въпросното сръбско езеро, което е на не повече от 23 км от границата. Пътува с някакво бусче от автогарата на Трън, което е трябвало да я върне обратно. Същият следобед, обаче така и не се е появило в уречения час или нещо са се разминали. Снежи успява да се добере до границата (май с гранична полиция, вече не си спомням точно) и от там до Трън върви пеш през нощта (~ 20 kм). На всичкото отгоре, не беше изобщо впечатлена., но вярвам, че  ще помни този ден цял живот.
Та и ние решихме да видим езерото, а ни беше и на път.


Езерото е много обширно. Намира се на височина 1210 м. Беше доста по-хладно и заваля. Наоколо се мяркаха табели за хотели, но както стана вече ясно- сега не му е сезона. Все едно на Златни през зимата, същата картинка.

По-нататък пътят се виеше покрай езерото, а в далечината се издигаше планина. 


Върховете ѝ бяха покрити със сняг.
Към БГ.
В късният следобед бяхме на ГКПП Стрезимировци.
Дали се чувстваме удовлетворени? Да видим:
▣ Посетихме Погановският манастир
▣ Видяхме „истинското“ждрело на Ерма, което ден преди това съзерцавахме от вр.Руй.
 Преминахме през голяма част от територията на Западните покрайнини.
Че какво да му е?
Ммм да, сега се сещам какво всъщност ме човърка. Това беше последният ден от престоят ни в Запада. Утре тръгваме обратно към Варна, с няколко спирки разбира се и една допълнителна нощувка.
Но неизвестността, дали някога пак ще тъпчем по трънските пътеки, сама по себе си потиска.....

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!
======================================================

Още  от  Запада

вторник, ноември 15, 2016

Сред орлите, по следите на духовното минало - TOUR 99/ септември 2016


                                                                                           



„Манастира“


Ммм, да времето хвърчи и не можем да го спрем.
Тази година, както е ясно изоставам доста с писането, но поне продължавам да пиша...

  И така...След някакъв период на затишие и постоянна заетост през уикендите, към края на септември се появи златната възможност за нещо, което е в главата ми толкова отдавна. Времето също позволи планът да се осъществи.
Там някъде, между с.Могила, с. Неново и с. Невша, т.е. все територия от Провадийското плато, нависоко по скалите, има десетки скални манастири.
Точно там отиваме и силно се надяваме да уцелим мястото, откъдето да се доберем конкретно до един.

Най-големият скален манастир в района, известен като „ Манастира“, както го е нарекъл изследователят Ара Маргос.
В този район сме пребивавали няколко пъти и когато се разрових из архивите се оказа, че сме минавали покрай манастира и дори съм го заснела още преди. Мястото е такова, че накъдето и да погледнеш във височините ще забележиш скални дупки (келии) и някак този манастир се е слял с останалите и не съм му обърнала нужното внимание. Досега.
Село Могила и обиколката ни в района е оставила траен отпечатък в съзнанието ми, запазен все още.
До Неново ходихме едно лято, в жегите и тогава Никола ни прекара по „пътчето изненада“, но това е друга история.
С една дума, може да се каже, че районът е колкото познат, толкова и непознат.
Тръгнахме рано сутринта, като приготвихме термос с чай, някой друг сандвич, заедно с доза надежда и натъпкахме раницата. Изключително бързо се озовахме до с.Могила. Бях забравила, че освен през град Каспичан се минава и през с.Каспичан. Преминавайки по пътя, отново се заканихме на могилата. „Някой ден ще я превземем“.
От село Могила се свива по път на ляво. Все едно се връщахме обратно в посока Невша. Пътят е асфалтов и води до с.Неново. Малко преди това става макадам. "Пътчето изненада" свързва Неново (макадам, малко асфалт, до отбивката за Могила) и стар, черен, разбит път към Невша, служещ на селскостопанските машини обработващи земята и на дрънкащите между селата каруци.
Пътувайки по асфалтираният път, с всеки изминал метър навлизахме все по-навътре в дефилето на Провадийска река. Все едно бяхме погълнати от скалистите хълмове, покрити с гори, които лека-полека се поддаваха в плен на есента.
След един десен завой пътят става успореден на коритото на реката, направо сме в него. Точно там, извихме вратове в дясно и като на забавен каданс пред нас премина канарата, на чийто връх беше това, към което се бяхме устремили.
Повъртяхме се насам - натам, оглеждахме, преценявахме „Откъде изобщо да го подхванем?“ Който се е изкачвал до „Пробитият камък“ и изобщо е бил в района, има представа какви са скалите- ерозирал, ронещ се варовик. Сипеи и храсталаци и ако не знаеш къде изобщо е пътеката, трудно ще нацелиш вярната посока. 
В подножието имаше някаква постройка, подобие на ферма, вероятно охранявана от освирепели от глад кучета. Затова подминахме и продължихме по-нататък.
В другият край на хълма в ниското се забелязваше широк черен път. 


Опитахме от там, като директно подхванахме височината. И „О, каква изненада?!“ Късметът определено беше с нас. Уцелихме пътеката без да искаме. Дори някой беше маркирал с червена боя, но само донякъде. 

До тук добре. Остава обаче да преодолеем стръмнината, изкачвайки се по сипеите, а да ви кажа правичката МНОГО Е СТРЪМНО. 



Е, онези кучета може да се освирепели от глад, но лично аз бях освирепяла за връзка с природата, за малко адреналин и нещо ново, така че „Напрееед“, ъъъ, упсс „Нагорееее“!

Криво-ляво, напред-назад и не след дълго бяхме в подножието на скалата, където навремето е имало активен живот.

Гледайки дупката в скалата, беше ясно, че без нужната екипировка не можем да влезем вътре- малко отчайващо, но...това е положението.
А самата скала твърде много ми наподобява профил на фараон- като пазител на мястото или на нос на корпуса на кораб?

Свихме зад нея. Следващите скални профили и попаднахме на сечена стълба. 

Изкачихме я без особени усилия и вече бяхме на платото отгоре. 


Насреща ни очакваше плитка пещера, като около нея си личаха останки и от други конструкции, вероятно наподобяващи веранди. 



От ляво покрай пещерата имаше друга сечена стълба, която минах на четири крака и надолу, и нагоре. 

Исках адреналин- получих известна доза. Там се озовахме в много по-голямо помещение с няколко прозореца







и нещо като кладенец, проход или иманярско интериорно решение. 

Не мога точно да определя. Пуснахме един камък, който доста летя надолу, докато не се удари в дъното.
Между другото, забравих да спомена за любимите си гледки. 
Да, от тук изгледът е живописен, няма две мнения.

Всъщност,  намираме се в западната част на хълма.


Върнахме се отново на платото 


и продължихме в противоположна посока. 



И даааа....“Това е любима гледка“- каньона на Провадийска река. От тук се виждаше Невшенското плато, та чак и „Пробитият камък“.

На север се виждаше друг хълм. 

Целият връх беше опасан със скални ниши, които виждах и с просто око. 
А под тази халка вероятно скалата се е отчупила и срутила.
Продължихме по ръба на платото и след няколко крачки спряхме и зяпнахме.




Изобщо не очаквахме да се натъкнем на църква. Две помещения и гробни ниши. Уникално.

Разхвърляхме багажа и си направихме дълга почивка, похапвайки и умувайки по находката.



После седнахме на ръба на скалите и дълго, дълго, много дълго се взирахме в пространството напред, всеки потънал в собствените си мисли. 



Там на платото, сред прелитащи орли, зареян погледи и лек вятър, който сякаш прочиства главата ти - омиротворяващо и невероятно зареждащо. Истинска терапия.


С напредване на деня, облаци напредваха и по небето, но все още имаше слънце и беше топло.
Изчакахме и успяхме да помахаме на влак, но май никой не ни видя...

Едвам се отлепихме от този ръб, който носеше такова спокойствие, водещо до някаква зависимост или сила, която те тегли и не пуска. 
Трудно е да се опише. Трябва да се усети!
Беше все още много рано, а и никак не искахме да се прибираме, все още.
Тръгнахме по широкият черен път, който видяхме в началото. Отстрани ромолеше река. Стигнахме до гъста гора и после пътеката просто свърши. Но определено в миналото тук е имало път, най-вероятно стигащ до Мадара или поне до местност „Кирика“.
    И както винаги „Избирай различен път на връщане“. Избрахме „пътчето изненада“, което преминава покрай гара Невша и излиза в селото. 
За нас платото над Невша e едно от любимите места за разходка. Досега винаги сме показвали какво се вижда отвисоко- необятни простори и уникален релеф. Днес го виждаме от друг ъгъл..А именно от подножието - не по-малко интригуваща гледка.


Там насреща пък е „Пробитият камък“.


Живописен район, уникално богатство.
Колкото познат, толкова и непознат, но винаги завладяващ!



Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!


Още от района: