четвъртък, декември 18, 2014

Приключения в Дивия Запад- част 1 TOUR 68/ септември 2014



(с.Гърло: храм-кладенецът, Билински манастир: от XVI век, Врабчански                                                водопад: на две крачки от Сърбия)

 


Най-после дойде средата на септември, а с това и дългоочакваната отпуска.   
След каране на колелета в Добруджа и приключения в търсене на Нисовският скален манастир, се отправихме към Западна България в район, където кракът ни не беше стъпвал и винаги ни е изглеждал почти недостижим.
Пътувахме към Трън- далеч, далеч, много далеч от адресът ни по местожителство.
Планирането на маршрута започна от Банско- имахме личен празник и решихме да го отпразнуваме там. Тъкмо добра възможност да се огледаме и да положим основите  на бъдещи планове.
През всички години, къде покрай фотографията, къде заради любопитството съм запаметила доста обекти и интересни дестинации. Изведнъж около основната ми точка на картата започнаха да никнат като гъби едно след друго места и забележителности. Трябваше само да ги подредя.
Изкачването на връх се превърна в нещо като традиция. За жалост не беше особено подходящо за превземане на първенци, затова си заплюхме връх Руй.
Маршрутът беше готов. С много компромиси -  целите набелязани.
Прогнозата за времето не беше обещаваща, но първосигналът да нагазим в непознатото, не позволи дъждовете да ни стреснат.
.........
Пътуване, пътуване, пътуване, транзит през София, трафик, ремонти....”Боже, няма край!”
Някъде към един часа след обяд, пътувайки към Брезник, малко след Софийското поле пейзажът започва да се променя, поглъщайки цялото ни внимание.
Скоро достигнахме и нашата първа цел- с.Гърло. Селото се намира в Гребен планина. Разположено е в теснина „гърловина”. Едно от предположенията за произхода на името на селото е именно неговото разположение. В близост до селото в началото на 20 век, при разкопки е открит култов комплекс - обсерватория, накъдето сме се насочили и ние.
От центъра на селото хванахме най - дясната възможна улица, която ни отведе в махала Старо Гърло. 

Стар, тесен, селски път. Красива, зелена морава с табела и една до друга няколко къщурки. Спокойна атмосфера. Страхотно начало.
Зарязахме колата и тръгнахме пеш. Предварително поразпитах приятели, които са ходили, за да  съобразя времето. Очаквахме преходът на отиване и връщане да ни отнеме общо около 3 часа.
Поехме по черен път и не след дълго достигнахме средновековно рицарско гробище. 

Известно е още като „латинското”.


От там продължихме с бодра крачка и добро темпо- все пак имах намерения да видя още интересни обекти, затова не биваше да се бавя и за секунда. Пътят беше доста кален, а на места поточетата бяха образували големи локви. Нормално да е кално. Предишните няколко дни валя обилно.
Днес, слънцето печеше в гърбовете, беше тихо и много приятно за разходка. Скок от тук, скок от там и вече се катерехме по лек наклон, който ни изведе до стената на язовир Красава. 

Почудихме се, помаяхме се, върнахме се към базата данни, която бяхме прегледали предварително и пак се доверихме на отличната ориентация на Никола. Насочихме се към отсрещния хълм. С бърза крачка преминахме между тревите по тясна пътечка и едва ли не на бегом качихме последният кален баир- „Ай си спрял, ай си се върнал 5-6 крачки назад!” „Няма и за какво да се хванеш!Пързалка!”


Мястото определено е запустяло, не се поддържа, а по исторически данни е страхотна находка. Преди години са се опитали да го запазят, като са построили навес над него, от който сега стоят само основите. 


Храм- кладенецът е датиран от XIV- XIII век пр.Хр. Археолозите предполагат, че е бил използван за обсерватория.
В кладенеца слизаме по каменна стълба 


 към малка кръгла зала със свод и до там, повече няма накъде. 


 

В оригинален вид, куполът е бил изцяло затворен отгоре. Древното съоръжение е доста деформирано, отчасти разрушено и след консервацията видоизменено.
Въпреки всичко това обектът е интересен. Емоцията, че присъстваш на това място е нещо различно, пък и винаги си заслужава човек да види нещо нетипично и ново за него. 
Помотахме се доста повече от предвиденото време, но на връщане темпото беше още по-добро и наваксахме, че и напреднахме. 
Все още разсъждавайки над мистериите около храм- кладенеца се запътихме към една друга забележителност в района.
Преди да излезем отново в центъра на с.Гърло, спряхме до недействащият в момента храм „Св.Иван Рилски”.


От центъра на селото поехме към с.Муртинци, а от там за Билинци. Билинци е крайно село. Известно време, така да се каже се оглеждахме, за да влезем в час накъде да тръгнем. Всъщност, дойдохме, за да посетим стар манастир – Билинския манастир „Св.Архангел Михаил”. Движехме се бавничко и видяхме стопанката на една къща. Запитахме жената за посоката, а тя ни зарадва, че сме на верният път. Сподели с нас, че не е ходила там от дете и че скоро са разчиствали около манастира.  
При един разклон, в края на селото тръгнахме пеш по каменист път, леко нагоре, а разкошна борова гора обграждаше пътя от двете му страни. 


Манастирът е разположен в Завалска планина и отстои на около километър от селото. Основан е през XVI век. В него има ценни стенописи от XVII век. Навремето е бил голям, действащ манастир, дори през XVIII  век в него е открито килийно училище. По-късно е обявен за паметник на културата.
Оставам с впечатлението, че в тази част на страната, голям  брой от обектите- паметници на културата не изглеждат като такива...което е тъжно.
Но да се върнем по същество. Отново- място, където разходката си заслужава. Свеж въздух, по-нататък боровата гора премина в гъста широколистна. Беше малко усойно и взе да захладнява, но ние направо летяхме. Особено, когато терена отново се изравни и баира свърши. В ляво, малко преди един завой, под едно огромно дърво се виждаха керемиди. ”Това трябва да е!”. Ускорихме още повече и ето го и него. 


Как се чувства човек на такова място? Обзет е от любопитство, тъга и известно страхопочитание. Стояхме и просто гледахме. Личеше, че е имало сгради, които са се срутили. Някой беше почиствал и въпреки това копривата и бурените бяха навсякъде.


Доближихме се до вратата и зачетохме „Дръпни най-много до 3 пъти!”, но нямаше какво да дръпнем. Камбанката липсваше. Пробвахме да отворим, но врата беше залостена отвътре. Никола заобиколи отдясно и след малко ме извика. Запромушвах се между бурени, коприва, стари стърнища и какво да видя – вратичка. Пробвахме да отворим- отключено. 


Приведохме се и влязохме в двора на старата обител. Ето я и църквата сгушена под старо дърво. 
 

 

Побутваме леко и нейната врата. Църквата е вкопана и за да влезем, отново се навеждаме. По- сигурно, че като нищо, докато любопитстваме може да си фраснем главите.

 „Боже, колко е загадъчно и дори леко страшничко!”. Прекрачвайки прага, обзети от очакване, се стряскаме от животинки, които сме подплашили при влизането си. После оставам изумена от ярките цветове на повечето стенописи.


 

Очевидно е, че някой се е захванал  да реставрира църквата на манастира. Въртях глава толкова пъти. Не мога да сваря да се оглеждам. Формата на прозорците също беше по-особена. 
По-късно, към края на нашата обиколка, разбрахме какво е и тяхното предназначение.

Не мога да опиша с думи тръпката и чувствата, които ме завладяха тук.

Едвам тръгнахме. Слънцето бързаше да се скрие. Оставаше ни по- малко от час слънчева светлина, а имахме още една цел. Междувременно стана доста хладно.
Върнахме се по обратният път до Билинци, после до Гърло и излязохме на пътя за Трън. Хубав асфалт, а нямаше и почти никакво движение. На около десетина километра преди Трън, свихме в дясно към с.Врабча.
Най-интересното за Врабча е, че по силата на Ньоският мирен договор от 1919г. селото е разделено и една част от него в момента се намира на сръбска територия- село Врапча, община Цариброд, Пиротски окръг, а друга с.Врабча в община Трън, обл.Перник.
Скрит сред планински възвишения, тук ни доведе Врабчанският водопад. 
 

Криволичещ нагоре път към селото, извежда до върха на скалите. От ляво на пътя до мантинелата видяхме табелата, указваща посоката, където се намира водопада. 

Облякохме още дрехи. Сериозно взе да застудява. Хукнахме като луди надолу по стръмната пътеката. Слънцето беше почти на хоризонта и скоро нямаше да има и помен от него. Отдалеч се чуваше падащата вода. В подножието на скалите беше още по-тъмно и усойно, но мястото беше невероятно. 


Покрай реката имаше устроени кътчета за пикник с дървени маси, пейки и дори място за скари. 

За късмет последната слънчева светлина огря скалите над водопада, а той беше просто очарователен. 

 
 По друго време сигурно щях да стоя с часове.

Вече малко по-бавно тръгнахме нагоре. 
Някак спокойни и доволни, че след цял ден на тъгъдък, успяхме да се потопим изцяло в смесица от емоции, да видим още загадъчност и тайни от нашата мъничка, но богата страна. 
Отново на върха на скалите се загледахме в планинските пейзажи наоколо. 
село Врабча, общ.Трън,обл.Перник
Намирахме се в Гребен планина, рид от Завалска панина, а ей там отсреща е Сърбия.
Ще свикнем и с тази мисъл....
 Следва.....
Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!