събота, юли 19, 2014

Пролетни Родопи- TOUR 62/ май 2014 част 2



                                     (село Загражден, село Баните)

Отварям очи и между процепите на щорите виждам, че леко се е развиделило, а небето е в интересни цветове...”О, изгревът! Бързо, надигай се! Ле-ле...как ми тежи главата!!!”. Криво-ляво, с мъка успявам да се измъкна от леглото. Снощи май наздравиците са ни дошли в повече. Уж, не сме прекалявали, ама...
В село Загражден, община Баните, обл.Смолян сме (за тези, които са пропуснали част 1)
Излизам от къщата и ме лъхва планинският въздух! Поемам дълбоко дъх и тръгвам по пътечката, за да изляза на открито. От ляво има борова гора и ароматът на бор ме събужда. От дясно, виждам почти цялото село, което започва да се пробужда, а в далечината диплите на планината и бледите цветове на изгрева. 

Стигам до поляната, покрай която минава и пътя. Роса е покрила с фини капчици зелената трева, а под нея се мъдрят  пресни челадинки. 

Взирам се в хоризонта- гледката е просто прекрасна. 

След малко дочувам лай, а долу на пътя един овчар е повел стадо овце. 

Оглеждам цялата картина около себе си като се въртя на 360 градуса. Просто невероятно- тишина, спокойствие и такава красота. Правя още някой друг кадър и се връщам обратно. По пътеката срещам една жена, която веднага ме поздравява с „Добро утро! Добре дошли! Откъде сте?”, не мога да сваря да отговарям на всички въпроси. От нея разбирам, че сега в селото живеят някъде около 400 човека, но тя с тъга добавя, че младите вече ги няма, броят на хората като цяло намалява. Навремето имало шивашко предприятие, което е давало препитание, както и цех към някакво ВМЗ. Питам я накъде се е запътила, а тя казва че отива да си купи прясно мляко от една баба. Пожелава ми приятен ден и се разделяме с усмивка.
Когато се прибирам, всички още спят, но е време да слизаме за закуска. Все още ми е замаяно, но някак чистият въздух ми се отрази добре.
В механата ни чакат топли, домашно приготвени катми и ягодово сладко- комплимент от стопанката за добре дошли. Разбрахме се, при някое от следващите ни посещения, да си поръчаме предварително някой местен специалитет за обяд или вечеря, който тя да ни приготви и с тъга установихме, че днес ще трябва да тръгваме.
След закуска поехме надолу към Загражденска река. Домакините ни бяха така добри да ни ориентират как да стигнем пеш до местната екопътека (водопади и дървени мостчета) и един римски мост, който държах да видя. Освен това ни позволиха да оставим багажа си и да не бързаме да напускаме стаите „Когато ви е удобно, не се притеснявайте!Днес не чакаме никой след вас!”
Екипирахме се добре, защото беше сигурно, че ще е доста мокро и кално. Времето беше хладно и облачно. Минавахме по селските улички, покрай  каменни къщи, зелени ливади. 

 

 

Някои местни ни гледаха с интерес, други ни заговаряха. Нищо странно в това, само дето хората са толкова усмихнати и топли. Не само ни поздравяват с „Добър ден!” и после да отминат,  а веднага следва „Добре дошли! Откъде сте? Къде сте отседнали? Харесва ли в нашето село?!"
Да, явно животът в планината е по-суров, особено в по-затънтените места, което сплотява хората и ги прави задружни, гостоприемни и винаги готови да помогнат, ако имате нужда! Това го усетихме още с пристигането си, а после и по други малки населени места и махали, които посетихме

В крайна сметка се оказа, че само женският отбор е с главоболие, но поне така устите са затворени. В определени случи  само хвърчат искри от очите!
Почти сме долу до реката. 
 

Преминаваме през вратата на дървена ограда и излизаме на една ливада, но е толкова  мокро и кално, почти блато. Правим си импровизирана каменна пътека и стигнахме до реката, а над нея, свързващ двата бряга се намираше стария римски мост. 

За да достигнем екопътеката трябваше да се върнем обратно, да прекосим останалата част от селото и пак да излезем на реката. Ние обаче решихме, че ще се движим покрай реката, колкото е възможно по-близо до нея и все по някое време би трябвало да излезем на екопътеката. 

Продължихме по каменния път след моста, до зелена ливада с каменна ограда. Насреща пък се виждаше красива къща, в типичен за районна архитектурен стил и прекрасен двор. 

Това май беше една къща за гости, покрай която минахме одеве, с голяма дървена порта, заключена с катинар.
После стигнахме до една чешма и до нея свихме в ляво, за да продължим да следваме реката. 


Навлязохме в изумително зелена гора. Правихме всичко възможно, за да не се опираме в клоните на дърветата, защото от вчерашният дъжд и росата от сутринта те бяха  мокри.  
Още една чешма, ручеи, пътеката криволичи надолу, нагоре и хоп вече бяхме до сами реката. 

Чуваше се и шум от падаща вода. Явно достигнахме местност Водениците и началото на екопътеката, която е с дължина 13 км. Естествено нямаше да минаваме по цялото трасе- липсваше ни необходимото за такъв преход време. За началото и, като ориентир служи беседка, откъдето започват и дървените мостчета.
За наш най-голям ужас фиксирахме табела, която оповестяваше, че пътеката е затворена.  
По-късно, не помня точно откъде, научихме, че мостчета са за подмяна. На места са изгнили. Преминаването по тях би било доста опасно, а водопадите бяха толкова пълноводни. Щеше да бъде истинско екстремно преживяване. Но няма да си играем с късмета си я? 
Продължихме през гората с надеждата, че ще успеем да стигнем поне до един от големите водопади. 

Но и това не се случи. Лутахме се из разни пътеки, надолу, нагоре и накрая решихме, че е време да се връщаме обратно. Беше станало почти обяд, а трябваше и да пътуваме. Малко преди да стигнем до беседката започна да вали. Хапвахме сандвичи, почивахме и се наслаждавахме на природата, шума от водопадите и дъжда. Когато дъждът понамаля, сложихме дъждобрани и закретахме нагоре по баира към центъра на селото. Предстоеше ни доста изкачване.
Между другото, отдавна не бях се сещала за главоболието си. Дори не си спомням, кога точно съм се отървала от него, но явно чистият планински въздух и пуфтенето из горските пътеки ме бяха спасили.
Хубаво, че и дъждът спря, тъй като баира беше голям, мокър, кален, а дъждобранът спарваше и най- важното, не можех да снимам. Тъкмо, когато стръмнината намаля, слънцето се показа. Просто перфектно. 

Поизоставах, но не можех да откъсна очи. 


 

 

Отново минавахме по селските улички, покрай каменните къщи покрити с тикли и характерните комини, цъфналите черешови и ябълкови дървета. Идилия! 


 

 
 

Отново се заговаряме с местните, поседнали ту на някоя пейка, ту на някоя ливада, придружени я от агънца или от крава. Вече на всички, с които говоря казвам, че имат много хубаво село. Веднага ме възнаграждават с усмивка и ни канят да дойдем пак през лятото, защото сега много валяло.

Наистина, пак започна да ръми, а след още един завой направо си заваля. Отново бяхме с дъждобраните, а водата се стичаше по тях. Докато се изкачим до върха на селото, където се намираше къщата, се измокрихме бая. Хубаво, че любезните ни домакини бяха разрешили да оставим багажа си. Така успяхме да се подсушим и приготвим за път.
Беше време да тръгваме. Искрено съжалявахме, че не можем да останем поне още ден в тази атмосфера. Кой да предположи, че толкова много ще ни хареса?!
Както ни посрещна село Загражден, община Баните, обл.Смолян, така и ни изпрати- обвито в следдъждовни изпарения, сгушено между зелени хълмове, приютило в себе си топли и гостоприемни хора. Спряхме на последният завой преди да напуснем селото, за да си вземем довиждане и да запечатаме в камерите, паметта и сърцата си тази магнетична гледка.
Още едно място, където оставих частичка от сърцето си.....
Продължихме по живописния планински път към Баните. 

Валя, спира, ръмя, но малко преди Баните, дъждовното време доказа и своите предимства във фотографско отношение. С чадър, подпрян незнайно как и с фотоапарат в ръце се взирах в картината пред мен и щраках като обезумяла.
 


 

 
В Баните ни посрещна слънчево време. Това е общински и балнеоложки център.
За жалост не разполагахме с време, за да се възползваме от благините на топлия минерален извор или известните вани, които правеха в Баните.
С напредване на деня установихме, че тук сякаш времето е спряло. Всичко беше някак лежерно, а хората бяха бавни, спокойни, липсваше им припряността. Постоянно се получаваха разни дребни гафове (за малко да няма къде да се установим, въпреки резервацията и поне три потвърждения), но като че ли на никого не му пукаше. Отначало малко се дразнехме, но когато осъзнахме, че в Баните нещата са си такива, всичко се превърна в една голяма забава.
Привечер, излязохме да се поразходим. След ден-два предстоеше празникът на селото и хората оживено се подготвяха със сцена, голяма скара и какво ли не още. 

Обиколихме, вечеряхме в най-известното в селото заведение или поне всеки го препоръчваше-  „Бялата къща” (ресторантът към един от хотелите). Опитахме местният пататник и направо се влюбихме в това родопско ястие. Вече го правим и у нас.
След вечеря се прибрахме и направо по леглата.
На следващият ден ни очакваше  разходка до Ардино, Дяволският мост, язовир Кърджали, няколко села и още куп забележителности!
Следва........

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!



понеделник, юли 14, 2014

Пролетни Родопи- TOUR 62/ май 2014 част 1

                         ( село Борово, село Белица, село Загражден)


Най-накрая дойдоха и така чаканите майски почивни дни. Разполагахме с цели шест дена, крайно недостатъчно. Никога не са достатъчно. Времето, в което да осъществим планираната от месеци обиколка. Още през март, резервирах местата, където да отседнем и няколко пъти потвърждавах резервацията, че като дойдат празнични дни лудницата е пълна.
Отиваме в Родопи. Обожавам Родопа планина през пролетта. Единственото ми опасение е, че тази година ще изпуснем истинската, свежа, планинска пролет. Из останалата част на страната вече окапаха и последните цветове на плодните дървета, но пък след тези всекидневни дъждове навсякъде е зелено и растителността е избуяла.
Предварително взех решение, че каквото и да става няма да се ядосвам. Ако вали (както предвиждаше синоптичната прогноза), нека вали. Ако се наложи да пропуснем нещо от  набелязаните цели - все някога ще опитаме отново. 
Няма как да контролирам времето , нали ?
Потеглихме в посока Асеновград. Маршрутът ни преминаваше покрай западната част на яз.Жребчево. Рано сутринта, небето беше навъсено, времето хладно и всеки момент очаквахме да започне да вали. Сутрешната мъгла обвила водоема, все още не се беше оттеглила напълно и създаваше красиви пейзажи.

 

Продължихме по пътя си. Малко по-нататък слънцето се показа и топлината му започна да се усеща. 
В Асеновград сякаш имаше празник или пазарен ден. Народ, народ и пак народ. Много хора щъкаха из центъра, а движението беше адски натоварено. Отбихме към Асеновата крепост. Високо на скалите, обгърната в зеленина се извисяваше църквата "Света Богородица Петричка", част от руините.


Облаци започнаха да пъплят из небето, което не вещаеше нищо добро, но...." Каквото, такова!”..
В района на Бачковският манастир обстановката си беше буквално панаир. Вместо да ме привлича, в последно време това място ме отблъсква.  
Следваща спирка в нашата обиколка – водопад Сливодолско падало. Включих го в последният момент. Трябва да се повърви до самия водопад. Страхувах  се, че ще е доста кално и най-вече ме притесняваше времето-  да  не завали. 
Още не бяхме стигнали  до мястото, където се очаква да оставим колата, когато първите капки дъжд се появиха на предното стъкло. Заварихме още няколко коли, две от които бяха от Русе и от Добрич.  Двойка, попрехвърлили средната  възраст, също се чудеха дали да тръгват. „Днес определено не е  денят!”.
Продължихме към Югово. Всъщност пътувахме към село Загражден. Картите и различни навигации биха ви прекарали през Югово- Лъки- Давидково, но ние избрахме живописен „път” през с.Планинско. От Югово се хваща отбивката за  село Белица (все си мислехме, че в тази Белица е паркът с мечките, но не има друга Белица, Разлошко). Преди да тръгнем към селото обаче се отбихме към село Борово.
Още от Югово започват колоритните родопски пейзажи, тесни пътчета,  характерните къщурки и ливади. Мятахме се като риби на сухо, ту към прозорците от дясната страна, ту към тези отляво, да не би случайно да пропуснем нещо.
Над село Борово беше надвиснал огромен тъмен облак.  И ето го и него- параклисът „Възнесение Господне”, извисяващ се величествено над цялото село. 


Преминахме през тясната, централна улица на селото и се отбихме по-близо. 

От тук се откриваше прекрасна гледка към цялото село, а от другата страна към планината. Не след дълго светкавици започнаха да раздират околността. Гръмотевиците отекваха недалеч и ето заваля, отново. Истинска планинска пролет.


Напуснахме Борово и хванахме пътя към Белица.
Вали, вали, започва да се излизва проливен дъжд, а от гръмотевиците имах чувството, че земята се тресе. Спряхме за почивка до първият заслон , който видяхме и едвам излязохме от колата. Бяхме на сухо и си устроихме скромен пир със сандвичи и бира. Побъбрихме и лека- полека дъждът започна да намалява, докато накрая спря.
Слънцето напече, а светлината започна да се оглежда в дъждовните капки из зелените поляни и листата на дърветата.. Въздухът се прочисти. Наоколо стана свежо и приятно. 
Пътят се виеше покрай Белишка река, а водите ѝ с цвят на мляко с шоколад, препускаха с бясна скорост след пороя. 


Изведнъж пред нас се появи изсечен тунел. 



От дясната му страна пък реката бе изваяла  през времето естествен скален мост, известен с името Шапран дупка.  
 



След малко влязохме в китното родопско селце Белица. Страхотно! Тук пролетта все още  не е отминала напълно. Цъфнали дръвчета се открояваха на фона на зелените ливади. 


Спокойствие. 

Продължихме напред към село Планинско. Спряхме да се полюбуваме и да си направим малко снимки до водопад Гюмбертията. Водата му падаше толкова мощно, че чак заглушаваше разговорите ни. 

След обилните пролетни дъждове и тук в планината личеше изобилието от вода. Водни струйки се спускаха по високите скали от другата страна на пътя. Навсякъде се стичаха малки водопади. 
Носеше се аромат на мащерка, а пътят ни премина покрай тучни поляни, покрити с пролетни, жълти цветове. 


Слънцето отново избяга, прогонено от тъмни облаци. Изненада или не, пак заваля.
Навлязохме в дебрите около резерват „Кормисош”. Тук се намира една от бившите резиденции на Тодор Живков, а стопанството е известно с развъждането на дивеч. Сега е държавна собственост и все още се използва като ловно стопанство. 
Не бяхме далеч от истината за мечки, само дето тукашните ги развъждат, за да обогатяват видовете, не са онези танцуващите. 
Времето напредваше, а и отново валеше дъжд. За щастие гората беше доста гъста. Предварително знаехме, че пътят ще е асфалт само донякъде, а по-нататък става камънак. Вече се друсахме по него. Имаше дупки, водата се стичаше по пътя, а ние се движехме едвам, едвам. И въпреки всичко бяхме омагьосани от зеленото, което ни заобикаляше от всички страни. Вълшебството допълни и една сърна, която спокойно пасеше до пътя.


Бавно, бавно, нагоре, нагоре. 
Тук в Родопите винаги можеш да откриеш чешма с прясна изворна вода..



Забелязахме табела, която указваше, че пътят е в ремонт. 
Но нямаше техника, нито пък жива душа.
Тъкмо, когато започнахме да се отчайваме, че този "път" няма край , когато подхванахме нормален, явно наскоро асфалтиран път.
Дъждът едвам ръмеше, а в късния следобед слънцето се опитваше да пробие през облаците. След дълго пътуване стигнахме нашата крайна цел – село Загражден. 
И ето магията на Родопа планина. Все едно изведнъж се вдигнаха завесите на сцена и започна истински спектакъл. Зелени ливади, цъфнали плодни дървета, изпарения, къщурки с все още пушещи комини и кристално чист въздух. 




 

Настаняването се превърна в цяло изживяване. По независещи от нас причини сменихме първоначалното място, което бяхме резервирали и толкова пъти потвърждавали резервацията. С известно разочарование се запътихме към къщата, която ни препоръчаха "в замяна" и в която да отседнем. Винаги си имам едно на ум по празници, но съдбата си знаеше работата. Озовахме се на върха на селото. 



Бяхме посрещнати топло от собствениците на „Къща Хаджиеви” или позната още като „Къщата на Краси”. Къщичката беше просто перфектна - нищо претенциозно и всичко, от което човек има нужда за един нормален престой. 
Гледката, която се открива от терасата е просто зашеметяваща и способна да премахне всяка следа от първоначалното разочарование. 



 

Бяхме две двойки. Механата, която ни посрещна с бумтяща камина беше изцяло на наше разположение. А и определено имахме нужда да се сгреем. Беше си хладно.
Набързо си спретнахме вечеря и вдигнахме по една...две наздравици, затова че пристигнахме живи и здрави, за емоциите по пътя и за приключенията, които ни предстояха следващите дни. 
Следва........

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!