четвъртък, март 27, 2014

Как подминахме „Клептуза”? (яз.Батак,с.Дорково, Велингард) - TOUR 54/ февруари 2014



Вече в Родопите.
Още рано сутринта пътувахме към яз.Батак. Така и така бяхме близо, надявах се да разгледаме язовира и от друг ъгъл. При първото ни и единствено  посещение в района досега, го съзерцавах отдалеч.
И този път времето не ме разочарова. И този път имаше уникално небе, което така добре допълва красотата на това място. 

Леко самотно усещане, но тихо и приятно. Подухваше умерен вятър, който образуваше вълнички в огряната от слънцето вода. 

Облаците бях ниско и се движеха много бързо. 

По някое време поседнахме на едни дънери и просто съзерцавахме острова, водата, дърветата, накацалите водни птички и цялата природа наоколо, сякаш да запаметим тази картина и тя да остане все така ярка..

 
Най-накрая с големи усилия потеглихме към село Дорково. Толкова познато и в същото време непознато беше наоколо. При предишното посещение в този район целта ни беше крепост Цепина. Бях изключително впечатлена от панорамите и цялата палитра на пролетните майски цветове и в момента по никакъв начин не можех да си представя, как ще изглежда това място през февруари. Изпитвах страх, да не би случайно красивият спомен да бъде заменен от друга не толкова приятна картина. 
Днес към Дорково ни доведе "Плиоценският парк", открит през септември 2013г. Палеонтологичен музей, в който са изложени находки от плиоцена. Музеят е разположен близо до мястото, което представлява находище на кости, обявено за най-голямото такова на Балканите. Неслучайно и местността, в която се намира музея, носи името „Кокалите”.
За щастие, дори и през февруари, за мен мястото си остава магнетично. 
Вятърът беше пръснал облаците, а селото някак се бе притаило. 

 
В малкият музей с твърде интересна сграда ни посрещнаха учтиво и ни разказаха историите за тези места и за представителите, чийто кости бяха изложени. 
Входният билет беше на стойност 5 лв., като цената  включва и посещение на музея на крепост Цепина. С учудване попитахме къде е този музей. Това всъщност се оказа бившата хижа в подножието на крепостта, която предишният път бе нашата отправна точка към върха.
Най-едрият и впечатляващ представител в музея е фигурата на мастодонт. 

 

Скулптурата е висока 3.90м. Има и скулптура на изкопаема маймуна долихопитек- рядък вид маймуни, чийто кости също са били открити в находището. Експозицията включва още значителен брой истински кости, вкаменелости, а за фон има и специално озвучаване. Музеят беше нещо интересно и различно. След като разгледахме, се отправихме към едно от най-любимите ми места в България- крепост Цепина и района около нея, разбира се.  
 
До самата крепост не се качихме, но наоколо отново беше толкова красиво.
За обяд бяхме във Велинград. Поразходихме се по центъра, къде от любопитство, къде по задачи и тръгнахме към следващата цел.- Клептуза. Изключително известно място!!! Още помня снимка на баба и дядо, точно до едно от езерата. Като камбанка пък, звучат думите на една позната- „О, Велинград, толкова е хубаво там и около езерото”! През последните години съм виждала доста снимки- мястото изглежда почти като от снимката на баба и дядо- да кажем, че няма съществена промяна. Първото нещо, което привлече вниманието ни в квартал Чепино  беше следната гледка:
До болка позната картинка от Родината ни. Винаги до стратегическо важно място или път. Но на фона на облаците, изглежда супер, нали?
Малко разочароващо, тъй като до колкото бях чувала, точно в този квартал на „СПА столицата на Балканите” се намират едни от най-хубавите хотели. Вероятно очакванията ми са били твърде големи.
Разочарованието бе бързо притъпено от приближаващата от дясната ни страна теснолинейка. Откакто сме в района искам да я видя и заснема. След малко бяхме като в екшън сцена на филм, гонейки теснолинейката и също както във филм пред нас изскачаха какви ли не препятствия, които да ни спират. 
 

С различни възгласи и смях, най-накрая я настигнахме, тъкмо когато спря на спирка, но ние продължихме и се съсредоточихме- все още не бяхме видели и следа от Клептуза. Преминахме покрай огромни хотели, бетон, строежи и бетонни скелети, а след малко бяхме извън града. „ Тук нещо не е наред?” Нямаше никаква логика. Освен това предварително се информирахме, че изворът  и паркът около него се намират в пределите на града. Върнахме се обратно и какво да видим- табели, големи туристически карти, сергии, паркинг, а никой от нас не бе забелязал и частица от всичко това. Взехме да се чудим ?! Ами, много ясно- в преследване на теснолинейката, просто ей така подминахме Клептуза. "Какъв номер, само?"
В следобедните часове слънцето огряваше езерото, няколко патока се гонеха из него, а хора бяха насядали на припек в близките кафененца.

 

Клептуза е най-големият карстов извор в България. Част от водите му захранват и двете езера, за които бях чувала толкова много, а едното дори знаех как изглежда – от снимката на баба и дядо.


Може би в миналото тук е врял и кипял живот. Сега, особено през февруари се усещаше някакъв застой, разруха и самота. Добре че се случи слънчев и топъл ден. Но мястото си беше по своему очарователно. Седнахме да пием по кафе.



Лека- полека слънцето започна да изчезва,  измествано от сивотата на зимата. 

Трябваше да потегляме обратно. Вече се чувствахме поизморени от всички емоции и преживявания.
А и най-после бях доволна от факта, че съм посетила място, за което бях чувала толкова мнооооооооого.....

Следва .......

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!

понеделник, март 10, 2014

От Варна към Пазарджик, през Панагюрище- TOUR 53/ февруари 2014



Пътуваме към Родопите, но преди да стигнем до там, имам да ви разказвам. Както се вижда от заглавието, минахме доста "напряко".
Избрахме да пресечем Стара планина през прохода на Републиката. Колкото повече се отдалечавахме от източна България, толкова повече снегът изчезваше.
Първата ни спирка беше Килифаревският манастир- една от най-любимите ми обители.

Сградите на „Рождество Богородично” са разположени на десния бряг на р.Белица. 

Когато пристигнахме- нямаше други хора. Реката течеше забързано, слънцето огряваше манастирският комплекс, а бели облачета се гонеха по синьото небе. В манастира беше тихо, а градинките ухаеха на пролетни цветя. 
Манастирът е основан през 14 век. Бил е опожарен и разрушен, но през 1718г. е възстановен на мястото, където е в момента. Красивата църква „Св.Димитър”- любимо обект за снимки е изградена от майстор Колю Фичето.
След кратка разходка, продължихме и не след дълго излязохме на Подбалканският път (Бургас-Карлово-София). Нямаше как да не се отбием на яз.Копринка. 

От миналата есен, това място толкова ме плени, че съм си решила, винаги когато пътят ми минава от там, да се отбивам. Зная, че по всяко време язовирът ще е различен и неизменно красив и фотогеничен.

И така, днес нямаше мъгла. Стара планина се издигаше гордо със заснежените си върхове. 

Вятър играеше с водата и образуваше малки вълнички, които се плискаха в брега. 
Малко по-късно бяхме на Калоферската панорама. 

Със затаен дъх се взирах във вр.Ботев и си спомних за лятото, когато се изкачвахме към върха, после как слизахме към хижа Рай, какви бяха мислите ни, усещанията, емоциите и накрая как вървяхме към Калофер. Това ме накара да се усмихна. :-)
Спряхме и в Карлово.Отбихме се в къщата-музей на Левски. 
Беше късен следобед и време за настаняване в Клисура. 
Средна гора вече скриваше слънцето, но неговите лъчи все още огряваха по-високите части на Стара планина. 

Наоколо бе тихо. Последните лъчи догаряха и отраженията им в стъклата  на къщичките от комплекса, измамно наподобяваха горящ огън.

 

 След малко  пленителната картина се допълни от появилата се луна.

 

С последен проблясък, слънцето се скри зад планината. 

Едва тогава усетих, колко съм изморена. Починахме за кратко и се отправихме за вечеря в ресторанта на комплекса. Нямаше други гости- само нашата компания. Насладихме се на една забавна тиха вечер и рано, рано се тръшнахме по леглата.
Относно комплексчето (Еко-комплекс Клисура) - замислено е много добре, разполага с някои удобства, мястото е очарователно, но има какво да се желае по поддръжката. 
В случая тези подробности се явяваха маловажни, защото бяхме за малко. Би било полезно бъдещите посетители да знаят какво да очакват.
На следващата сутрин рано, рано още преди закуска се разхождахме в предела на комплекса.  

Денят започна с красиви пейзажи, слънце, омайни отражения, великолепно небе 
 
 
 
 
 

и моят нов приятел. 

Цяла сутрин  ме следваше навсякъде. Дори накрая ме изпрати .

Продължавахме по Подбалканския път. След отклонението за Копривщица, гледките и изобщо всичко беше ново за нас. Минавахме за първи път. Бяхме набелязали да спрем до Антоновският водопад, който се намира до самия път, малко преди едноименното село. Не можех да откъсна очи от панорамата пред мен. Виждаха се заснежените върхове на Рила и Витоша.
Спряхме при водопада.

 

Определено неудобно за снимки, а и наоколо едно сиво такова, но... 
Малко по в страни имаше рекичка. Поснимах и нея.
Отбихме към село Душанци и по-скоро към местния язовир. Минахме по живописно пътче, свързващо селата Антон и Душанци. В делничен ден, хората в селото бяха наизлезли, кой по работа, кой на седянка. Усещаше се живот. Пътят излезе от селото и започна да се вие през гориста местност. Не пътувахме дълго. Когато слязохме от колата, първото нещо, което ми направи впечатление беше чистият, наситен въздух. Вдишах няколко пъти, за да се насладя на усещането. Нямаше ги ниските пухкави облаци, слънцето беше изчезнало, но гледката беше разкошна. Отраженията великолепни и неустоими.

Затаих дъх и започнах да снимам. 

Не можех да спра. Пейзажите с отражения и красиво небе са най-любимата ми тема за снимки, по принцип. 
Язовир Душанци е язовир на р.Тополница, която следвахме през доста голям част от пътя. 

Преминахме по стената и се отправихме към близките дървета, които тихо се оглеждаха в равната вода. Спокойно и много приятно беше по това време.
 
Върнахме се отново на Подбалканския път и след малко от дясната страна избеляла табела ни поведе към следващата спирка- руините на Еленската Базилика „Св.Илия”. 

Раннохристиянският храм се червенееше, а около него стадо телета и няколко коня, кротко пасяха.

Самият храм е датиран от 5-6 век.  Разположен е в местността „Еленско”, на десния бряг на река Еленкса. 

 

Останах очарована от природата наоколо. 

Брезови горички ясно изпъкваха с белите си стволове. 

 

Мястото е много подходящо за разходка. Базиликата сама по себе си е интересна с това, че е била от укрепен тип, т.е. около нея се е издигала каменна крепостна стена,  в чийто ъгли са били разположени  отбранителни кули. 
Базиликата се намира на около 3км от с.Антон и приблизително 6 км от гр.Пирдоп, през който минахме след това. 
Тук беше време да се отправим още на юг. От Пирдоп, хванахме отбивката за гр.Панагюрище. Времето напредваше и трябваше да ограничим спирките. Нямаше как обаче, просто ей така да подминем откритият, вече нефункциониращ рудник на Мини „Асарел Медет”. 

Думите са излишни. Лично за мен тази гледка е плашеща, да не говорим за смрадта, която се носеше наоколо.
Пътят ни премина през Панагюрски колонии. 

Това е село и курорт, който е разположен в Същинска Средна гора. Като курортно селище мястото става известно през 30-те години на 20 век, а първият лагер (колония) за  деца, в тази местността е организиран през 1907г. Построени са още лагери, вили за почивка, но след 1960г. с разработването на мината, малко по на север по р.Медет, селището от курортно се превръща в миньорско. След 90-те години на миналия век, когато мината прекратява дейност, населението намалява с много бързи темпове. В наши дни, селцето отново е превърнато в курорт. 

Макар и атмосферата да е доста по-различна, в крак с модерния начин на живот и застрояването на големи площи,  все още могат да се намерят хубави места за разходка, панорамни гледки , да се събират билки  и т.н.
Малко преди Панагюрище, спряхме и ние, за да се полюбуваме на гледките. 

Пред нас ясно се очертаваха снежните шапки на Рилския масив.
След Панагюрище пък, близо до село Бъта,  погледите ни привлече крепост Красен или още позната като „Красен кале”. 

Малко по-напред по пътя, около с.Попинци се откри красива панорамна гледка и към Стара планина.

В противоположна посока, все по-близо и по-близо се очертаваха Родопите.

Следва .......


Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!


ПРОДЪЛЖЕНИЕТО: