неделя, октомври 28, 2012

Есенна фоторазходка - Камчия TOUR 8

Прекрасен неделен ден! Не остават много топли есенни дни, затова трябва да се възползваме максимално. Леко облачно е, но това не пречи да вземем глътка свеж въздух...
Кратка разходка в Курорта Камчия разведри малко психическата претовареност. Слънцето също реши да се показва от време на време, за да успеем да видим есенните багри , както се полага.
Нов спортен комплекс, вече се издига сред дърветата и привлича поглед с необичайните си съвременни форми и големина. Около него са засадени нови дръвчета ,а земята около него е покрита с зелен райграс...По-късно потърсих информация и намерих следното:
http://sok-kamchia.com/bg
Напоследък курортът се посещава главно от руски туристи и се организират лагери за руски деца. Почти няма ново строителство, но в по-голямата си част е малко позападнал. През летните дни , дългата пясъчна ивица е посещавана и от много хора от околните градове и села, заради  близостта на плажовете до много населени места и спокойствието, което плажът предлага. За съжаление, малка част от тези плажове са охраняеми.
В този неделен ден е  пусто и спокойно.





По някое време се появиха няколко големи групи от руски деца, за които беше организирана разходка с лодка...Ние също решихме да се разходим по реката.




Преминахме покрай малкото рибарско селище. В последно време местните рибари се оплакват, че в реката има все по-малко риба, а  тук изкарват прехраната си именно с риболов.



В посока към устието на реката...





Вече до морето вятърът се усили доста. В този ден морето беше  бурно. Белите гребени на вълните се виждаха по цялата повърхност на водата, докъдето поглед стига...





Морето и неговите вълни, изхвърлените на брега дървета....





В далечината, дори се образуваше нещо като мъгла, заради силния вятър и вълните.



Възползвайте се от последните топли дни и се насладете на природата.


 
Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!


Още за Камчия:

петък, октомври 19, 2012

ТуК ТаМ през АВГУСТ- част 3 TOUR 7/ 2012/




Така...обиколката ни продължава по живописното Искърско дефиле. Определено са нужни повечко дни, за да може да се разгледат многото красоти по този маршрут.
Една важна забележителност, която ние оставяме за друг път е Вазовата екопътека между гара Бов и с.Заселе. Там се намира един от най-високите водопади в България Скакля (85м). Екопътеката е електрифицирана и добре поддържана!
Първата спирка  на нашата обиколка е малко преди гара Лакатник. 
В този район природата доста се е постарала и резултатът са Лактнишките скали- природна забележителност.
Спираме, за да направим снимки на заслон  „Орлово гнездо” . 



Той е построен през 1938г. от български алпинисти. 


От местоположението си виждаме кръст, а още в дясно и бетонен паметник (1923 г.) 


 

Знаем, че в този район има маршрут, но както винаги времето е малко. Тук се намира  пещерата Темната дупка. Все още има спорове относно дължината и или поне информацията, която аз намирам, но е някъде около 9000 м. До колкото успях да разбера не е облагородена по начина, по който ние възприемаме думата "облагородена", но и без водач може да се направи туристическа обиколка с подходяща екипировка, разбира се... „Включваме в бъдещите планове”. 
Гледките отвисоко са главозамайващи. Думата, която описва точната емоция за мен,  в такива случаи  е английската "breathtaking"- секващ дъха, поразителен, слисващ, смайващ.
Самото село се намира на около 6 км от гарата и определено има какво да се види!

с.Гара Лакатник
с.Гара Лакатник

отпътуващ влак


През 2005г. по идея на Огнян Петров от китното село Очин Дол, започва строежа на паметник в чест на Вазовият герой „Дядо Йоцо гледа”. 



Изграден е приветлив туристически комплекс, който е нашата следваща спирка. 




Гледките са очарователни и погледът ни се въплъщава в погледа на Дядо Йоцо. Виждаме отдавна съществуващата вече жп линия, чието прокарване е „наблюдавал” Вазовият герой. 




Тихо, спокойно и много колоритно по това време на годината. 



Съвсем близо се намира с.Елисейна. От географията помня, че там се добиваше медна руда. Металургично предприятие вече не работи, но гледката е покъртителна- горката земя. На 10км южно от Елисейна, на тихо и спокойно място се е усамотил Осеновлашкият  или още известен като Манастир "Седемте престола”. В книжката със 100те национални обекта, погледът ми винаги попадаше на него, но никога не ни се вписваше в обиколките. Просто беше задължително да го посетим. Пътят към манастира преминава покрай р. Габровница. Красив каньон, много интересни скални форми. Манастирът „Седемте престола” или „Св.Богородица” ни посрещна със сбирка на стари пособия и одежди, 



а след тях пред нас се откри градина като в приказка...



Приветливо, поддържано и спокойно място. 
Като пазители на красивият двор, се извисяват две секвои, едната от които вековна.
В църквата ни разведоха и разказаха една от легендите за основаването на манастира. 



Видяхме 7те параклисчета, всяко посветено на различен светец. Естествено- вътре не се снима и сме длъжни да спазим забраната. Та...легендата гласи, че седем  Търносвски боляри се заселват по тези места и всеки е искал да направи манастир, но и седмината са почитали различни светци. Поради особеностите на терена, не е имало достатъчно място и така те изградили своите параклиси под общ покрив. През времето, както много други манастири и Осеновлашкият е претърпял крахове и възраждане, за да добие днешният си облик. Мястото е наистина специално и заслужава внимание. Поне ние го усетихме така.
Пътят ни продължи към следващата обител Черепишкият манастир „Успение Богородично”, но посещението ни беше за съвсем кратко. 



Манастирът остава в списъка за по-продължително разглеждане.
А повечко история, може да прочете тук:






На около 10 км достигаме до с.Лютиброд. Природната забележителност тук са Ритлите. 



Районът е тясно свързан с друг разказ на Вазов – „Една Българка” или главната героиня баба Илийца. Нейното родно село е Челопек, през което ще минем, но ще оставим в списъка, заедно с родната ѝ къща, която е културно-исторически паметник, няколко хубави църквички в съседните села и връх Околчица (Вола). Да, Иван Вазов е бил запленен от красотата и историята по тези места. Именно затова, противно на очакванията за местонахождението си, екопътеката между Бов и Заселе носи името му. Доста е странствал в района, където е събирал сведения за Ботевите четници и се е вдъхновявал от хората и природата, за които разказва в своите творби.
Преминавайки през дефилето и района, напълно разбираме поета и писателя Вазов.


Ние бързаме направо към Враца. Високите скали на Врачанският балкан приближават все повече. Отправяме се към пещерата Леденика. Пещерата е на около двайсетина км от града. Пътят ни минава през така красивия проход Вратцата (в средновековието е наричан Вратица)- влиза в чертите на природен парк Врачански балкан и е обявен за природна забележителност през 1964г. Това всъщност е ждрелото на р. Лева. 
Високите вертикални скали величествено се извисяват над нас. Точно преди с.Згориград – в списъка (екопътека, водопади и т.н.) ние завиваме надясно. След някой и друг завой над нас виждаме скелета на неработещ лифт. Колко жалко?!! Би било чудесно, вместо с кола да изкачим целия път с лифт, а обратно да се върнем пеш....А и такива картини  с порутени и занемарени обекти  винаги натъжават. 
С изкачването гледките стават все по-зашеметяващи. 



Пристигаме пред пещерата около 16.30 ч. и бързаме, защото вероятно скоро, работният ден приключва. На бегом се озоваваме пред входа, където изрично казват да прибера фотоапарата , че дори и ги събират, но тъй като последната група вече е влязла, направиха компромис с моя. Аз обещах, че няма да снимам. Групата беше доста голяма. В пещерата се налагаше да се разделяме на по-малки групи, за да може всеки да види определени зали и образувания. Наистина впечатляваща. Обясниха и защо не е разрешено снимането. Някои от образуванията, бели на цвят вече са станали почти сиви. Влияят се от светлината, дори осветлението в пещерите е било вредно, но доколкото знам и то е подменено с щадяща красотите светлина. Дори нашето присъствие и дишане влошава състава на въздуха, което действа негативно върху пещерните форми. Обиколката беше доста забавна. Леденика е една от най-красивите пещери, които съм посещавала. Е, няма снимки, но пък спомените са вечни.
След пещерата, поспряхме за снимки на района. Няма как, пейзажът го изисква.
Следобедът почти преваляше.




Чакаше ни доста път и за мое най-голямо разочарование- обиколката приключваше.
В списъка отбелязах толкова много места в района на Искърският пролом и Враца, че все още не мога да съставя план за разглеждането на всичките...

КРАЙ!!!!



Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!




понеделник, октомври 01, 2012

ТуК ТаМ през август –част 2 TOUR № 7 /2012




Бийп, бийп, бийп...алармата звъни...Все пак се чувствам чудесно след вчерашната дълга обиколка, особено след като ни хрумна гениалната идея да положим  морни телеса  за известно време в минералната вода на Сапарева Баня. 
Още вечерта беше решено, че ще покоряваме връх Мусала – нямаше мърдане.
Слънцето тъкмо започна да се подава,  а ние вече пътувахме към Боровец 08.08.2012  (хубава дата, ако обръщаме внимание на нумерологията)



Естествено стигнахме до лифта поне час преди да отвори, но това ни беше предимството, тъй като успяхме да се огледаме, да преценим обстановката и да открием последователността на нещата до вратата за лифта. Еее, на някой сигурно му е смешно, но за мен това беше първото качване на кабинков лифт. През всичките си минали опити, лифтовете винаги бяха в профилактика, дори и седалковите, но там имам малко повече опит- лифта на Карандила и този на Журналист (във Варна) (хахах).
Та, застанахме зад една по-възрастна двойка, която си личеше, че знае какво прави и в крайна сметка, заедно с тях попаднахме в първата кабинка на лифта, точно в 08.30 ч. сутринта. Страшно се изкефих. Оказа се, че двойката са планинари от години. През целия път бъбрихме за интересни места, а те ни даваха напътствия, тъй като предния ден се пробвали да качат Мусала, но стигнали само до заслона. Днес бяха тръгнали отрано и решени да покорят върха, както и почти всички от опашката. Благодарение на получената от тях ценна информация си направихме сметка колко време ще е необходимо, за да стигнем до върха и да се върнем обратно, за да хванем последния курс на лифта. „Е, вие сте млади ще успеете”, каза по-възрастната жена. Ние се спогледахме и аз: „Не съм съвсем сигурна за себе си! Все пак вчера цял ден обикаляхме по Рилските езера!”Качихте ли се на върха на езерата?”; аз:”Ооо, даааааааа!” гордо, гордо, а Никола едва сдържа смеха си. (Седемте Рилски езера)
Още преди 9.00ч. бяхме на горна лифтена станция Ястребец. Отново няма как да се въздържа. Страхотна красота. 




Знаех, че пътя до хижа Мусла се минава бързо и няма баири, но въпреки всичко хората ни задминаваха, а двойката от кабинката излетя и дори не ги виждахме. По някое време достигнахме хижата, на която правеха ремонт. 
езерото до хижата (Седмото от Мусаленски езера)
 Починахме малко и за мой най-голям ужас започна великото изкачване. Все още не мога да си изградя някакво темпо и да не се задъхвам толкова. До следващото езеро вече бях спряла всякаква комуникация. 



Опитвах се да не мрънкам, всъщност изобщо не говорех. На пук, зад нас (за съвсем кратко), а после и пред нас,  вървеше една девойка, която обясняваше как това и е седмият преход за два месеца. Изобщо  не се запъхтяваше, а говореше ли, говореше и махаше с ръцете като войник...Стана ми още по-тъпо. 
На следващото езеро просто вече не мога да опиша как се чувствах. Прибрах дори фотоапарата- не ми се снимаше. Никола каза, че ето ей там се вижда заслона, почти не останало. Видях някакви прътове зад едни канари и си викам : „Е, до там ще издържа”. Преди да започнем да вървим нагоре, решихме, че живи или умрели в 13ч трябва да  да се връщаме. Толкова много спирахме заради мен, че ми се виждаше непостижимо. По-нагоре, започнах да получавам и комплекс за малоценност, буквално- всички ни изпреварваха. Хора всякакви...и пак някои само с по една бутилка вода...Вероятно всеки ден са там..Деца на по 3 години- бягат ли бягат...и аз....пъхтя и само стрелкам с очи. С почти последни усилия, виждам как достигаме въпросните прътове, които се оказаха жалони за зимната маркировка и като някое дете, на което са му  откраднали близалката :”Ама, къде е заслона?”. Никола, посочи с пръст и каза: „Ей, онова там, синьото, триъгълника”. „Е..не, това не е истина- край! Къде въобще съм тръгнала!? Мисля: Какво да правя сега?!!” и питам: „Ама, ти сигурен ли си, че ще успеем да се качим, че и да се върнем!!!?”- почти през сълзи...”Ами да тръгваме”! Мислено: ”Ех, трябва да продължа, дори да е само заради Никола...не мога да се откажа тук в нищото, поне до заслона да стигна”... Започнах да си мечтая, как ще си взема един чай и ще си поседна...взех и кардинално решение, че до самия връх няма да се кача...Може и да съжалявам за това след време, но просто усещам, че днес не е моят ден...Гледайки си в краката, които вече едвам ме носеха, продължихме нагоре...В един момент вече заслонът придоби истинските си размери. С последни силички, отидох да търся местенце, където да се просна и да не мръдна повече...
.
пирамидата на върха

Хапнахме набързо и Никола се изстреля към върха. Аз почти си легнах на една тревица, подпрях се на един камък и най-после се отпуснах, за да се насладя на цялата красота наоколо. Върхът изглеждаше много близо. А хората се виеха в индийска нишка нагоре. Дори вече виждах първите качили се от лифта и двама човека, които слизаха, явно пренощували в околностите. Дадох на Никола апарата да снима, а аз взех бинокъла, за да го наблюдавам отблизо. Пиейки си чайчето, подробно огледах пейзажа наоколо. Леденото езеро разпръскваше светлината навсякъде. Печеше доста силно, но беше и хладно.. Всички пристигнали си правеха почивка и продължаваха нагоре. Честно да си призная, наистина исках да се кача. Все пак това е най-високия връх в България. Гледките от върха си заслужават.  Никога не съм си представяла, че ще съм на това място. Но не съжалявам, че стигнах и дотук.
По едно време, до заслона вече нямаше почти никакви хора. Всички се качиха. Наблюдавах Никола, колко бързо минаваше по пътечката нагоре. „Хубаво, че не отидох, само щях да го бавя”.. И след няколко минути, вече ми звънна и каза да погледна нагоре. „Да, той е на върха, какъв кеф”.  
метеорологичната станция
Леденото езеро, заслона и в далечината лифта





Маричини езера




Връщането беше много приятно.. Гледките са възхитителни..

Езерото до хижата

Въздухът е чист и свеж. Почти към края на прехода, вече се усещах в безтегловност .Пред нас изникна последното препятствие- баира преди лифтената станция.
снимката е направена на отиване, но тук се вижда баирчето- за тези които не са ходили


 Този път подходих философски и започнах да си мисля за басейна и минералната вода- как благотворно ще се отразят на изтерзаното ми тяло. Самата мисъл ме успокояваше достатъчно, за да не обръщам внимание на баира. Лека-полека със зигзагообразни движения качихме препятствието.. Видяхме камък, на който пишеше финал и побързахме да увековечим момента. 
Гледките на следобедната светлина – сами си изберете епитетите. 




От лифта този път, успяхме да различим много повече обекти, тъй като видимостта беше доста добра в сравнение със сутрешните часове, но не и за снимки.


Да си призная, почти не си спомням пътя обратно до Сапарева Баня, но помня как се изстреляхме, колкото се може по-бързо към басейна...
Равносметката –Рила отново ни плени със своята красота; денят беше превъзходен; чувствахме се пречистени.
И да...ще трябва да се върнем..Не бих отказала да пробвам отново, а една такава разходка си струва...
Поздрави на всички планинари- завиждам ви благородно  :)
Следва........
Повече снимки на страницата ни във Фейсбук :    



Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!